— Сигурна съм, че се смята за виновен.
— Е, тогава наистина имаме нещо общо.
— И двамата сте егоцентрични и си мислите, че всичко добро и зло, което става около вас, е резултат от вашите действия.
— А не е ли така?
— С Теди Ласков бяхме любовници — внезапно каза Мириам.
Докато се връщаше към възвишението, Бург чу думите й. Присъствието й продължаваше да го дразни. А сега и това. Вече му идваше прекалено. Той им обърна гръб и се отдалечи.
— И пак ще бъдете — отвърна Хауснер.
— Едва ли.
— В момента този въпрос няма значение, Мириам. — Гласът му прозвуча нетърпеливо.
— Да не рев…
— Ни най-малко. Виж, иди до конкорда и провери дали Бекер е постигнал нещо с радиостанцията. Ако няма какво да ми съобщиш — естествено, че няма да има — остани там.
— Защо?
— Просто остани, по дяволите! Няма нужда да обяснявам заповедите си на никого, включително и на теб.
Тя направи няколко крачки, после се обърна.
— Повече няма да те видя, нали?
— Ще ме видиш. Обещавам ти.
Мириам се вгледа в очите му.
— Повече няма да те видя.
Яков не знаеше какво да й отговори.
Тя се пресегна, притегли главата му към себе си и го целуна.
Хауснер стисна ръцете й и се освободи.
— Не напускай самолета — тихо каза той. — Каквото и да се случи. Обещаваш ли ми?
— Ще те видя ли пак?
— Да.
Известно време двамата просто се гледаха. Мириам бавно протегна ръка, докосна лицето му, после бързо се обърна и се отдалечи тичешком.
Той я проследи, докато не изчезна в мрака.
Изкашля праха от гърлото си и избърса навлажнените си очи. Дори в това безсмислено премеждие да имаше божествен замисъл или послание, дори да съдържаше някаква поука, той не можеше да ги открие. Все същият стар човешки цирк, прояви на храброст и малодушие, егоизъм и себеотрицание, хитрост и глупост, милост и безпощадност. Други бяха само клоуните. Колко пъти трябваше да се преиграва? И защо всичко не свършеше по-бързо? Защо Господ им даваше сили да удължават собствените си страдания, щом краят бе предопределен? Хауснер отново изпита неспокойното усещане, че е подложен на страшна космическа шега. Обърна се към Бург и извика:
— По този начин Бог ме наказва, че не отказах цигарите, след като обещах на татко. — И се засмя.
Исак пъхна ръка в джоба си и стисна малкия пистолет.
32.
— Чувате ли ме, Йерусалим?
— Да, господин… генерал. Почакайте — отвърна дежурният телефонист.
На няколко секунди министър-председателят почукваше с молива си по масата. Отново прочете бележката, после вдигна глава и се опита да овладее вълнението си.
— Предполагам, че ако го чуят, мнозина от вас ще познаят гласа на генерал Добкин.
Отвсякъде го засипаха въпроси и възклицания. Хората скочиха на крака. Премиерът удари с длан по масата, за да ги накара да замълчат.
— Запазете тишина и слушайте внимателно. — Той даде знак на свързочника в нишата и по няколкото тонколони в залата се разнесе високо пращене. Министър-председателят натисна един от бутоните на пулта пред себе си. — Кой се обажда?
Добкин бе чувал тази леко подигравателна интонация. За миг му се зави свят, после се овладя и мъчително преглътна.
— Генерал Бениамин Добкин, господин премиер. — Той замълча. — Познахте ли гласа ми?
— Не. — Но премиерът виждаше, че в залата има хора, които са го познали.
— В момента присъства ли някой, който може да познае гласа ми?
— Предполагам. — Той огледа присъстващите. Няколко души колебливо кимнаха. Един от генералите, който беше служил като полковник при Добкин, отбеляза:
— Или е той, или е много добра имитация.
— Говорете, генерале — все още не съвсем убеден, ала извънредно възбуден, каза министър-председателят. — Откъде се обаждате?
Теди Ласков здраво стисна в ръце фалшифицираните снимки и бавно ги прибра в куфарчето си.
— От Вавилон — разнесе се гласът по тонколоните.
В залата избухнаха възклицания и почти всички се обърнаха към Ласков и Талман. Премиерът удари с юмрук по масата, но не успя да въдвори тишина.