— Откъде се обаждате, генерале? — извика по микрофона той. — Искам да кажа, от какъв телефон? На свобода ли сте?
— Да, на свобода съм. Обаждам се от мотела, господин премиер. Близо до музея. — Добкин се мъчеше да запази самообладание, ала гласът му леко трепереше.
Министър-председателят се намираше в същото състояние.
— Да. Добре. Бихте ли ни описали ситуацията, генерале? Какво става, по дяволите?
Добкин знаеше, че го слуша целият кабинет и военното командване. Той събра мислите си и направи ясно, сбито обобщение на всичко, случило се след отвличането им над Средиземно море.
Петима-шестима сътрудници светкавично донесоха военни карти на района, изчисления на времетраенето на полета до Вавилон, информация за терена, времето, часа на изгрева и разсъмването, както и стотици други факти, събрани след като Ласков бе изложил предположението си. Преди да вземат окончателно решение за операция, трябваше внимателно да обмислят всичко.
Докато говореше, Добкин чу стъпки във фоайето. Леко ранените отиваха някъде. Отвори се врата, после се затръшна. В стаята, в която бяха играли карти, включиха радио. Дрезгав женски глас пееше една от безкрайните арабски песни. Неколцина ашбали започнаха да припяват. Шумът заглушаваше думите му, но в същото време нямаше да му позволи да чуе, ако някой се приближи до кабинета.
— Какво предлагате, генерале?
Бен позна генерал Гур.
— Какво предлагам ли? Предлагам да дойдете и да ни измъкнете оттук, генерал Гур.
— Как са заливните тераси на западния бряг? — попита генералът от военновъздушните сили Кацир.
— Все още са мочурливи — честно отвърна Добкин. — Но по-надалеч от реката изглежда по-сухо.
— Смятате ли, че пътят, на който сте кацнали, ще издържи C-130? — попита Кацир.
— Не мога да кажа. Струва ми се, че при приземяването го разбихме.
— Може би ще се наложи да използваме хеликоптери — обади се някой.
— Не — възрази Бен. — Няма време. В момента палестинците атакуват.
Друг непознат глас предложи първо да пратят изтребители. Спомена се името на Теди Ласков. Добкин бе смятал, че генералът вече е уволнен, но очевидно присъстваше на заседанието. Докато спорът се разгорещяваше, Бен отговори на още няколко въпроса, После внезапно се обади:
— Господин премиер, боя се, че трябва да свършваме. Тъкмо влизат трима господа с автомати „Калашников“ и когато разберат какво става, със сигурност ще ме помолят да затворя телефона.
В Йерусалим чуха нещо като боричкане, после остро изпукване като изстрел или чупене на тежък предмет. Телефонът замлъкна.
Мириам Бернщайн седеше на седалката на втория пилот до Давид Бекер.
— Значи смятате, че никой не е чул сигнала ви за помощ, така ли?
— Не. — Той намали звука на радиостанцията, но го остави така, че да може да го чува. — Лиърът продължава да ни заглушава, но ми се струва, че имат проблем.
— Какъв?
— Какъв ли? — Фактът, че Хауснер бе пратил куриер, а не беше дошъл лично да се информира за напредъка му, показваше колко малко вяра имат в успеха. Мириам Бернщайн обаче беше заместник-министър на транспорта и като такава бе шеф и на Хауснер, и на Бекер. Но това, изглежда, вече нямаше значение. — Какъв ли? Просто не могат да кацнат в праха, ето какъв. Ще се наложи да се приземят и да презаредят някъде, където бурята не е толкова силна. Тогава навярно ще успея да пратя сигнал. Искате ли да съобщите това на Хауснер? Това е всичко.
— По-късно. — Мириам се втренчи през разбитото предно стъкло. — Страх ли ви е от смъртта? — ненадейно попита тя.
Бекер завъртя глава и я погледна на светлината на контролния пулт. Не очакваше такъв въпрос от тази иначе сдържана жена.
— Не. Поне така ми се струва. Аз… Страхувам се да летя отново… но не и от смъртта. Странно… — Нямаше представа защо е толкова откровен. — А вас?
— Почти всичките ми близки са мъртви. — Мириам смени темата. — Какво мислите за Яков Хауснер?
Той вдигна поглед от книгата, в която записваше нещо. Предполагаше, че между Хауснер и Бернщайн има нещо. Но това не променяше нито публичното му, нито личното му мнение за него.
— Нацист.
— Той ви харесва.
Бекер не разбираше накъде води този разговор. Явно нервите й бяха опънати до крайност и просто искаше да си побъбри. Когато гледаха смъртта в лицето, хората вършеха странни неща. Той например току-що бе признал, че се страхува да лети. Не би го изповядал дори пред психиатъра си.