— Пресметнат риск, Джон. Виждаш ли, и аз съм рискувал живота си. Не съм страхливец. — Той продължаваше да зяпа в праха. — Чувам гласове. Няма ли да е по-добре да излезем и да се предадем? Или да ги изчакаме тук?
— Нямаш търпение да се предадеш на ония млади хамстерчета или там както си викат, така ли? Да не мислиш, че ще те посрещнат като герой, Ричардсън? Ще те убият, тъпо копеле. А после ще убият и мен, за да са сигурни, че никой няма да научи за теб.
Ричардсън поклати глава и се усмихна.
— Не, няма да ме убият. Риш има шеф и двамата с него измислихме гаранция за моята сигурност. Предвиждахме, че ще си имаме проблеми с Риш. Ако ме убият, в сейфа ми в посолството ще открият писмо, в което са посочени имената на арабски агенти в Израел, включително собствените ми свръзки. Обмислил съм го, Джон. — Той замълча за миг. — Няма да им позволя да убият и теб.
— Благодаря, Том. Ти си по-добър от американския посланик. Е, чудя се дали Риш е в състояние да контролира тези момчета… и самия себе си. Сигурно са толкова възбудени, че ще те набучат на кол… Но може и да не го направят. — Маклуър се замисли. — Знаеш ли, Том, напоследък американското правосъдие наистина е много снизходително. Затова не ти пука дали ще те отведа в Щатите. В повечето страни биха те обесили за левия ташак и биха те оставили да си висиш. В добрите стари Съединени щати, ако изобщо те признаят за виновен, военният или федералният съд ще ти дадат между десет и двайсет години. И ще излезеш след шест… или още по-рано. И ще си живееш живота в Швейцария. Защото Щатите няма да те предадат на Израел, понеже това ще предизвика врява до небесата.
— Не аз определям правилата — предпазливо отвърна Ричардсън.
— Прав си. Но аз понякога ги определям. Когато съм упълномощен. — Той замълча за миг. — Не спомена ли, че ако умреш, прикритията на адски много терористи ще отидат на кино?
— Чакай малко! Няма нужда да бързаме, Джон. Трябва да обсъдим много неща.
— Така е и ако имахме повече време, навярно щяхме да измислим нещо. Но нямаме.
— Чакай! — Ричардсън инстинктивно протегна ръце напред, за да се защити. — Гарантирам ти, че няма да пострадаш. Тези хора…
Маклуър провря револвера си между дланите му и стреля в сърцето му. Главата на Ричардсън отскочи назад и офицерската му фуражка отлетя. Вятърът я поде и я отнесе на запад.
Давид Бекер бързо се спусна по рампата. Носеше метална кутия с копието на кратката хроника на Мириам Бернщайн, увита в намаслени парцали и найлон. Избра място в основата на насипа и изкопа дупка с парче алуминиева тръба. Смяташе, че е безсмислено, но Мириам беше вложила толкова много страст, че… Освен това изглеждаше достатъчно смела, за да посрещне смъртта, и не проявяваше признаци на истерия, въпреки че упоритостта й с тази хроника му се струваше малко ирационална, така че той реши, че е най-добре да не й противоречи. Пусна кутията в дупката и бързо я зарови. Бе скрил самия бордови дневник под покритието на пода в пилотската кабина. Имаше голяма вероятност Израел да си върне конкорда и някой работник да открие дневника. Но се съмняваше, че ще намерят заровената хроника.
Бекер се изправи и избърса ръце. Чуваха се викове на арабски. Бяха на не повече от двеста метра. Един от израелците стреля по посока на гласовете. Разнесе се мъчителен стон. „Не — помисли си Давид, — когато стигнат тук, няма да са в добро настроение.“ И все пак нито за миг не съжаляваше за решението им да се бият. Не беше чул да се оплаква и никой друг.
Той отиде при предния колесник и спря до Питър Кан, който продължаваше да работи по запалващото устройство.
— Стига, Питър. Вече е малко късно за това. Ела в кабината.
Бордовият инженер вдигна глава.
— Защо, по дяволите? Виж, когато дойдат, искам да видят как Питър Кан се бъхти с това скапано устройство. Може би ще ме съжалят и ще ми дадат билет до Лод.
Бекер се усмихна.
— Добре… до… до скоро.
Кан погледна към него.
— Да. До скоро, капитане.
Давид се върна при рампата и бавно се изкачи, без да обръща внимание на куршумите, които свистяха покрай него. Мина по крилото и влезе в самолета. Трябваше да си пробие път сред ранените, за да стигне до кабината, където седна до Мириам.
— Готово.
— Благодаря.
Двамата дълго мълчаха.
— Винаги съм знаел, че ще умра в самолет — каза накрая Бекер.
Тя се пресегна и го докосна по ръката.
— Мисля, че си най-смелият човек, когото познавам.