Давид погледна контролния пулт. Струваше му се, че трябва да направи нещо, ала имаше заповед от Хауснер да остане в кабината, каквото и да се случи. Той включи радиостанцията и започна да я настройва на различни честоти. Щеше да го прави, докато някой не го простреляше в гърба. „Жалко за Мириам и за всички жени от групата“ — помисли си Бекер. Беше сигурен, че ашбалите са им отредили специална съдба.
— Искаш ли да останеш тук? Имам предвид…
— И аз имам заповед — усмихна се тя.
Той погледна навън през предното стъкло.
— В овчарската колиба се събират хора. Струва ми се, че ще…
— Да, виждам ги. Ще остана с теб, ако нямаш нищо против.
Давид се поколеба, после се пресегна, хвана ръката й и я стисна.
Израелците, които бяха решили да се самоубият, се събраха в оплисканата с кръв, зловонна овчарска колиба.
Като народ, арабите рядко отнемаха собствения си живот, но никой не се изненада, когато влязоха Абдел Маджит Джабари и Ибрахим Ариф. Всички разбираха, че за тях — повече, отколкото за останалите — е най-добре да са мъртви. Вътре цареше пълен мрак и това улесняваше нещата. Почти не разговаряха. Само от време на време някой новодошъл прошепваше една-две думи. Скоро стана очевидно, че няма да дойдат други, но никой не знаеше какво да прави.
На групички в ъглите се бяха събрали общо единайсет души. В една от тях бе Юри Рубин, основният поддръжник на идеята за самоубийството. На пода до него лежеше Игаел Текоа. Той съжаляваше, че не е умрял от арабските куршуми, когато беше извикал от наблюдателния си пост, за да предупреди защитниците на върха. Сега отново се изправяше пред смъртта. С тях бяха четирима млади сътрудници от Кнесета, двама мъже и две жени, всички членове на Отбранителната лига „Масада“.
В друг ъгъл бяха стюардът Яков Лайбер и двете стюардеси Бет Абрамс и Рахил Баум. През последните два дни Бет се бе грижила за ранените и беше виждала мъките им. От предишното весело момиче не бе останала и следа. Рахил лежеше между Лайбер и Абрамс. Също като Текоа, тя беше отказала да се премести в конкорда. Изпитваше ужасни болки от раните си и не виждаше смисъл да чака нови страдания в самолета.
Преди да вземе решението си, Яков Лайбер бе помислил за трите си деца, ала Рубин го убеди, че ашбалите няма да се смилят над никого от тях. И все пак се колебаеше. Двете стюардеси се нуждаеха от него. Той тихо им шепнеше в мрака. Бет плачеше, Рахил мълчеше. Яков коленичи до нея и стисна ръката й. Бет Абрамс прегърна и двамата.
В третия ъгъл седяха Абдел Джабари и Ибрахим Ариф. Повече от трийсет години бяха живели сред тези хора и сега щяха да умрат с тях.
Джабари запали последната си цигара.
— Знаеш ли, Ибрахим, винаги съм знаел, че няма да умра от естествена смърт.
Ариф трепереше. Той също запали цигара и тежко издиша дима.
— Преди това може да умра от инфаркт — опита се да се пошегува арабинът. — Как ще го направим?
— Мисля, че имаме два-три пистолета.
Ръцете на Ариф се тресяха толкова силно, че едва държеше цигарата.
— Мисля, че няма да мога, Абдел. — Той се изправи.
Джабари силно го дръпна и прошепна:
— Не бъди идиот! Не чу ли какво направиха с Моше Каплан? Можеш ли да си представиш всички неща, които ще направят с теб? Спести си ги, приятелю.
Ариф се разплака и Джабари го утеши. Съжаляваше само, че не се е сбогувал с Мириам. Всъщност през последните два дни почти не я беше виждал. Не искаше да я обременява с присъствието си, ала сега му се щеше да е прекарал повече време с нея. Предполагаше, че е влюбена в Яков Хауснер, и изборът й го смущаваше. Той вярваше, че наистина съществува място, наречено „рай“, което толкова живо описваше Коранът. Вярваше, че ще иде там, но не и Мириам Бернщайн.
— Стига, Ариф. Успокой се. Очаква ни по-хубав свят. Прохладни градини, фонтани, вино и девици. Това причина ли е да плачеш?
Игаел Текоа, който не обичаше арабите и не одобряваше участието им в мирната мисия, тихо извика от отсрещния край на колибата:
— Абдел, Ибрахим, смелост.
— Добре сме, Игаел — отвърна му Джабари. — Благодаря ти. — Продължаваше да го гризе мисълта, че няма да види Мириам преди да умре. Изкушаваше се да иде да я потърси, но не искаше да оставя Ариф сам. Ашбалите бяха прекалено близо. Трябваше да е сигурен, че ще отнеме на Риш това последно удоволствие. Ала чакането измъчваше всички. Накрая той наруши мълчанието и попита какво ще правят. Никой не му отговори.