Изстрелите се приближаваха и израелците, които все още отвръщаха на огъня, заеха позиции край колибата. В кирпичените стени се забиха няколко куршума. Това накара всички да се раздвижат. Рубин застана в средата на колибата и се прокашля.
— Трябва да започваме. — Той изчака малко. — Ако смятате, че ще ви е по-лесно, ще го направя аз. Имаме два пистолета.
Джабари рязко се изправи и се приближи до него.
— Моля те. Бързо.
Без да отговори, Рубин вдигна пистолета си, насочи го между двете точици светлина — очите на арабина — и стреля.
Когато екотът заглъхна, в колибата се чу молитва, придружена от тихи ридания.
Юри усети нещо влажно и инстинктивно избърса кръвта от лицето и ръцете си. Целият трепереше. Разбираше, че гласът му ще му изневери, и не знаеше какво да направи. Решителността му го напусна. Той насочи пистолета към сърцето си и натисна спусъка. Тялото му се строполи назад върху четиримата млади сътрудници. Едно от момичетата изпищя и припадна. Другите трима внимателно го положиха на пода. Двамата младежи взеха пистолетите, припряно зашепнаха помежду си, после станаха и отидоха при Лайбер, Абрамс и Баум. Осветиха ъгъла със запалка, прицелиха се, изгасиха запалката и понечиха да натиснат спусъците. Бет Абрамс проплака и Лайбер се хвърли между двете момичета и мъжете. Единият пистолет изтрещя, но изглежда, не улучи. Другият младеж отново светна със запалката.
Рави Левин се втурна в колибата, видя всичко преди пламъчето да угасне, сграбчи двамата мъже за яките, запрати ги на пода и започна да ги рита, като крещеше и кълнеше.
— Да не си мислите, че можете да ме надхитрите? Разкрих ви! Знаех какво се каните да направите! Вън! Вън! Излизайте! — Той тичаше из колибата като обезумял и размахваше ръце. На няколко пъти се препъна в телата на Юри Рубин и Абдел Джабари, после започна да рита и тях, докато не осъзна, че са мъртви. — Вън! Вън! Махайте се! Как смеете! Отведете ранените в самолета! Вън!
Появата му развали магията и всички, които можеха, изтичаха навън.
Рави Левин остана сам в средата на колибата. Тялото му се тресеше, по лицето му се стичаха сълзи. Беше постъпил както трябва, ала не бе сигурен, че е прав. Чудеше се как ще погребе двете тела за краткото време, което му оставаше. Чудеше се и кои са мъртвите.
Външният министър събра малка, леко въоръжена група в западната част на върха, близо до окопа на Маклуър. Вайцман видя Ричардсън да лежи на дъното, вече покрит с пласт прах, но нямаше време да мисли какво означава това и къде е изчезнал агентът.
Ариел Вайцман беше решен да поведе групата си по стръмния гласис. Имаше намерение бързо да се спуснат по склона и да скочат в реката като Добкин. Без ранените щяха да успеят. Искаше му се Мириам Бернщайн да промени решението си и да дойде с него, ала тя бе под влиянието на Хауснер и не желаеше да напусне самолета. Всички бяха облечени в оранжеви спасителни жилетки от конкорда. Той ги строи на ръба на стената, приклекна в поза на спринтьор и им нареди да направят същото.
— Когато преброя до три, тръгваме. Готови…
От командния пост почти не идваха заповеди. Куриерите, които все още изпълняваха задълженията си, носеха на Хауснер и Бург лоши новини и се връщаха обратно само с предложения и окуражения.
Хауснер се обърна към Бург.
— Искаш ли да поемеш цялото командване, Исак? Готов съм да ти го отстъпя.
Бург кисело се усмихна и поклати глава.
— Не, благодаря.
— Смяташ ли, че можех да направя нещо повече?
Шефът на Шин Бет се замисли за миг.
— Не. Честно казано, ти се справи блестящо. Можеше да си мъничко по-дипломатичен… а може би не. — Той се заслуша в приближаващите се изстрели. — И хората ни бяха чудесни.
— Да.
Към командния пост се приближиха Маркус и Алперн. Маркус небрежно отдаде чест.
— Какво ще правим, шефе?
Хауснер не знаеше какво да му отговори. Чувстваше се длъжен да каже нещо, но не можеше да измисли нито заповед, нито думи на благодарност.
— Просто вземете със себе си колкото може повече копелета. — Той замълча за миг. — И ви благодаря. Вие бяхте гръбнакът и сърцето на отбраната ни. Справихте се невероятно. Никой от оцелелите няма да го забрави.
Двамата кимнаха и изчезнаха в мрака.
Бург постави ръка на рамото му.
— Най-добре да отидеш в конкорда преди да са ти отсекли пътя. Обеща й и тя те чака. Аз ще остана тук.
Яков поклати глава.
— Не. Не искам да видя какво ще направят с нея. Тя също няма да иска да види какво ще направят с мен. Знае го и не ме очаква.