Преброиха трийсет души, повечето от които инстинктивно се бяха включили в отбраната на хълма. Веднага след катастрофата генералът бе разположил само няколко поста. Той нареди да започнат да трупат тухли и пръст за бруствери и да копаят окопи, доколкото можеше да се копае в праха. Хауснер се зачуди дали всичко това не е излишно, тъй като защитниците на практика не бяха въоръжени.
Бург беше дал на Добкин своя автоматичен колт 45-и калибър и той на свой ред го повери на стюарда Абел Гелер, когото разположи на стратегическа позиция. Хауснер даде своя „Смит & Уесън“ на младата стенографка Рут Мандел.
— Знаете ли как да го използвате?
Тя погледна оръжието в малката си ръка и отговори:
— Служила съм в армията.
Яков преброи три пистолета малък калибър, плюс шестте „Смит & Уесън“ на хората му. С неговия ставаха десет. После бяха Йошуа Рубин с узито, Брин с M-14 и другите трима от охраната, Яфе, Маркус и Алперн, въоръжени с пленените АК-47. Те бяха разположени така, че да покриват целия източен склон с пресечен огън. На всеки трийсет метра средно се падаше по човек. Положението не беше чудесно, но не можеше да се каже, че е и безнадеждно.
Добкин помоли стюарда Даниил Якоби да направи кафе, за да ободри защитниците на могилата.
Двамата спряха при Брин. На земята до него спеше младо момиче с яркосин гащеризон.
— Коя е? — попита Хауснер.
Натан свали поглед от оптичния мерник.
— Наоми Хабер, стенографка. Прояви желание да остане при мен като куриер. Ако забележа нещо, ще я пратя да ви съобщи.
Какво е положението?
— Всичко е спокойно.
— След като се скрие луната, няма да е така.
— Зная.
Хауснер и Добкин спряха на известно разстояние от Брин и спящото момиче и мълчаливо се загледаха надолу към Вавилон.
Яков запали цигара.
— Е?
Генералът поклати глава.
— Не зная. Зависи дали атаката ще е решителна. Ако е добре подготвен, редовен пехотен взвод би могъл да завладее хълма. От друга страна, няма да е достатъчен и батальон от петстотин души, ако не притежават нужния опит. Нападението срещу укрепена позиция, колкото и слаба да е отбраната, изисква огромна смелост.
— Смяташ ли, че ония типове я притежават?
— Кой знае? Риш обаятелен водач ли е? Хората му ще умрат ли за него? За каузата си? Дори не знаем колко са. Трябва да почакаме, докато Бург научи нещо.
— Ясно. — Хауснер плъзна поглед по източния склон. В далечината различаваше ивици осветена от луната вода и големи блатисти участъци. Но иначе имаше само пясък и глина. Трудно можеше да повярва, че в древността Месопотамия е била обитавана от милиони хора. На около километър оттатък пътя видя ниска стена. — Наистина ли познаваш това място, Бен?
— Сигурно ще мога да нахвърлям карта по памет. Всъщност утре сутрин, когато открия ориентири, ще скицирам чудесна военна карта.
— Чудя се как са стигнали дотук палестинците.
— Как се придвижват партизаните?
— Имаха само няколко камиона.
— Забелязах.
— Тежки оръжия? Минохвъргачки?
— Моля се на Господ да нямат.
— Искали са да ни вземат за заложници. Пленници. Във Вавилон. Струва ми се странно.
— Ако бяхме кацнали на пътя, нямаше да е така — каза генералът. — Питам се дали сме постъпили правилно.
— Навярно никога няма да научим — отвърна Хауснер, запали цигара и пъхна замръзналите си ръце в джобовете си. — Възможно е Ашер Авидар да е взел вярното решение.
— Да.
Яков погледна на север. На около седемстотин и петдесет метра в равнината се издигаше висок хълм. Очевидно друга могила.
— Какво е онова там?
Добкин присви очи.
— Някои археолози локализират там Вавилонската кула.
Хауснер зяпна.
— Ти вярваш ли?
— Кой знае?
Яков се огледа и попита:
— Оттук виждат ли се висящите градини?
Добкин се засмя.
— На шабат не организирам екскурзии. — Той постави тежката си длан на рамото на Хауснер. — Любопитен съм да проверя какво ще успея да разпозная след изгрев-слънце. Основните руини трябва да са на юг оттук.