Добкин кимна.
— Съгласен съм. Но въпреки това са сто и петдесет и всички са въоръжени. Няма да си съберат палатките и да избягат през нощта.
— Няма — потвърди Хауснер. — Защото имат двама добри водачи.
Генералът отново кимна.
— Това е ключът. Водачите. — Той се замисли за старите битки, после вдигна очи към Яков и Исак. — Ето какво зная за арабите като войници. Първо, те са романтици и представата им за войната е как мъже на бели арабски жребци препускат в пустинята. Всъщност съвременните араби никога не са постигали сериозни успехи в офанзивен план. Отдавна са отминали дните, в които са развявали знамето на исляма над половината цивилизован свят. — Той запали цигара. — Но не ме разбирайте погрешно. Не са и толкова лоши войници, каквито ги изкарвате вие. Общо взето са смели и издръжливи, особено при пасивна отбрана. Подобно на много войници от бедни семейства, те са готови да търпят всякакви трудности и лишения. Имат и недостатъци, разбира се. Не проявяват решителност в настъпление. Не са способни да променят тактиката си с оглед на обстановката. Макар че не са от най-добрите, техните офицери и сержанти поддържат строга дисциплина. Когато убият командира му, средният арабски войник не проявява инициатива и дисциплина. Освен това не са в крак със съвременната военна техника. Всичко това особено се отнася за ашбалите, ако мога да съдя по малкото, което зная за тях. Нещо повече, те са заслепени от внушаваната им омраза и като войници, не са професионалисти.
Бург кимна.
— Съгласен съм. И смятам, че е възможно дори да избягат, ако изгубят водачите си или жертвите станат прекалено много — което, признавам, не е вероятно в нашия случай. От друга страна, ние няма къде да бягаме. Заложен е животът ни. За нас са приемливи всякакви загуби. Просто нямаме алтернатива.
— Ето ви алтернатива — каза Хауснер. — Те ще поискат да преговаряме.
— Но първо още веднъж ще се опитат да ни нападнат — отвърна Добкин и вдигна глава към небето. — Скоро ще имаме възможност да проверим дали ще успеем да им нанесем неприемливи загуби. Луната залязва.
13.
Брин ги видя пръв, още преди двамата от наблюдателния пост по средата на склона.
Движеха се като сенки, облечени в ашбалските си униформи и стиснали автоматите си. Оптичният мерник усилваше и най-слабата естествена светлина, така че Натан можеше да различава неща, незабележими дори за нощните създания. Виждаше сенките им, хвърляни от звездните лъчи. Виждаше бялата кожа под очите им, типичен признак за страх. Виждаше мълвящите им молитви устни, нервното подръпване на косата с пръсти. Момичето стискаше ръката на младежа. Брин се почувства така, сякаш надзърта през ключалка.
Той свали пушката и прошепна на Наоми Хабер:
— Идват.
Тя кимна, докосна го по ръката и се втурна да предаде предупреждението по дългата отбранителна линия на източния склон.
От западната страна на хълма цареше тишина. Искрящите под звездите води на Ефрат осветяваха всичко на сушата. Хората се притискаха към хребета и се взираха надолу. Ала там бе само сребристосивата река, която бавно течеше на юг.
Добкин, Бург и Хауснер стояха на малко възвишение — една от покритите с пръст стражеви кули — почти в средата на източния хребет.
Това беше командно-наблюдателният пост, от който се надяваха, че ще могат да ръководят сражението по петстотинметровата дължина на склона.
В твърдата глинеста почва на възвишението бе забита дълга алуминиева тръба от опашната част на конкорда. На върха на този невероятен пилон се вееше още по-невероятно знаме — детска тениска, извадена от нечий куфар, очевидно подарък за някого в Ню Йорк. На нея с флуоресцентна боя беше отпечатан пейзаж от Тел Авив. Целта на поста бе да установят команден център в мрака — място, на което куриерите да носят информация и да получават заповеди. Това щеше и да е последното им убежище, цитадела в цитаделата, която щяха да защитават докрай, в случай че врагът пробиеше защитната линия. Тактиката беше стара — от времето преди радиостанциите, телеграфите и полевите телефони. Тримата командири заеха местата си под знамето и зачакаха.