Брин се възползва от добрата видимост и за по-малко от трийсет секунди свали двама палестински водачи. Когато осъзнаха какво става, другите се втурнаха да търсят прикритие. Натан отчаяно търсеше Риш. През последния час напрегнато бе разглеждал снимката от досието му и вече му се струваше, че го вижда навсякъде. Но знаеше, че когато наистина зърне това лице, мигновено ще го познае.
Израелците чуха арабските крясъци и забелязаха объркването на враговете си. Очевидно в редиците на ашбалите имаше някакъв проблем. Ветераните сред защитниците знаеха какво да правят. Пред удивения поглед на Хауснер, без никой да им е дал заповед, двайсетина мъже и жени се втурнаха с викове надолу по склона.
Добкин хладнокръвно прецени вероятността за успех. Тази примитивна шумна контраатака целеше да всее страх в сърцата на нападателите. Ако се изпълнеше достатъчно убедително и ако беше спонтанна като сега, тя можеше да вледени кръвта на врага. Той щеше да побегне — първо най-страхливите, после паническата вълна щеше да залее дори и най-смелите. И ако не бяха подготвили отбранителни съоръжения, щяха да тичат до изнемога.
Но как щяха да се развият събитията тук? Ами ако ашбалите имаха свежи сили откъм реката? Ако атакуваха оттам, Добкин вече нямаше да е в състояние да прехвърли подкрепления на запад. Така ставаше, когато хората не се подчиняваха на заповедите. Генералът се затича към хребета на източния склон.
Хауснер взе пушката от ръцете на Брин и долепи око към оптичния мерник. Ако редиците на палестинците устояха, щеше да настъпи истинска сеч. Контраатакуващите израелци бяха пет пъти по-малко и почти нямаха оръжие. Намираха се на петдесетина метра от ашбалите и все по-точно стреляха по тях. Йошуа Рубин напълно се бе побъркал. Той тичаше и изстрелваше толкова дълги откоси с узито, че можеше да стопи цевта. Яков чуваше дивия му боен вик, който кънтеше над грохота на оръжията.
Хауснер започна да стреля по арабите около Рубин. Първият израелец проби вражеските редици. Последваха го две млади момичета. Сетне и други. Ашбалите побягнаха. Офицерите и сержантите им се опитваха да ги спрат. Яков се прицели в онзи, който, изглежда, постигаше известен успех, и стреля. Мъжът се строполи на земята. Палестинските командири вече разбираха, че някой с много точен мерник им нанася прекалено големи щети. Като се мъчеха да спрат войниците си, те на практика извършваха самоубийство. Хауснер отново се прицели. Имаше опит с всички оръжия, които използваха хората му, но това не беше негова работа и Брин започваше да проявява нетърпение. Яков свали още един офицер и върна пушката на младежа.
Накрая сред виковете за санитари и носилки за ранените командири, другите арабски водачи се присъединиха към общото бягство. Когато се отдалечиха на известно разстояние от израелците, отстъплението им стана по-организирано. Ашбалите събраха захвърлените оръжия и взеха ранените и убитите си. Докато се спускаха по склона, свличащите се земни маси ги препъваха и ги принуждаваха да зарязват носилките.
Израелците преследваха ариергарда им по петите, но Добкин прати куриер, който има нареди да се върнат. Те прибраха няколко автомата, които успяха да открият в мрака, и се изкачиха обратно на хребета, мръсни, потни и изтощени. Рубин и стенографката Рут Мандел бяха леко ранени.
Откъм, реката все още нямаше новини, но генералът за всеки случай прати двама мъже с калашници. Над хълма се спусна тишина. Неподвижният въздух миришеше на кордит.
Хауснер отново взе пушката от Брин и погледна през мерника към отстъпващите араби. Вече бяха извън обсега му, но ясно ги виждаше. На малко възвишение стоеше самотен мъж, преметнал през рамо тялото на дългокоса жена. Той остана неподвижен, докато покрай него не мина и последният палестинец. После погледна нагоре към склона, който беше отнел живота на толкова много негови братя, и направи движение с ръка — поздрав или проклятие. От това разстояние Хауснер не можеше да различи лицето му, но знаеше, че е Ахмед Риш.
14.
Министър-председателят на Израел без предупреждение влезе в оперативния център на цитаделата. Персоналът на военновъздушните сили си позволи само бегло да погледне към него и се върна към работата си.
Телефоните, телетипите и електронната техника вдигаха невероятен шум — по-силен, отколкото след избухването на Войната на Йом Кипур през 1973 година, помисли си премиерът.
Той автоматично потърси с очи генерал Талман. После си спомни и тръгна към заместника му генерал Мордекай Хур. Спътниците му се пръснаха из залата, за да получат информация и да предадат съответните заповеди.