Генералът сведе очи към чашата си. По-скоро усещаше, отколкото виждаше зачервените очи, подпухналата кожа, малко разрошената коса. Преди се беше съмнявал, че има смисъл от мирна конференция. Ала сега откриваше колко много хора са вярвали в нея и изпитваше угризения, че се е надявал нещо — нещо безобидно, разбира се — да доведе до отлагането й. Той погледна премиера.
— Целият ми опит на военен показва, че хората си спомнят за мира в последния момент. Дотогава често събитията са необратими.
— И настъпил ли е вече този момент, генерале?
— Не зная. Тъкмо това е проблемът — винаги разбираш след като е станало късно.
Друг сътрудник отново донесе на премиера телефон. — От Вашингтон. Външното министерство.
Министър-председателят погледна генерала, после вдигна слушалката.
— Да, господин министър. Как е онази ваша ферма във Вирджиния? Да, зная, откакто предците ви са се заселили там, почвата в крайбрежния район е станала доста солена. Времената се менят. Океанът е безпощаден. И ние имаме същите проблеми. Морето има толкова място да си вилнее и въпреки това постоянно се стреми към сушата. — В продължение на няколко минути двамата поговориха със заобикалки, после премиерът затвори и се обърна към Хур. — Славата ни, че реагираме прекалено агресивно към тероризма, не ни е навредила, генерале. Всички искат да се убедят, че все още сме в настроение за преговори.
Военният забрави за професионализма си и попита:
— А ние в настроение ли сме?
Министър-председателят след дълго мълчание отвърна:
— Не зная. Не можем да върнем назад случилото се с първия конкорд. Но мисля, че настроението на хората много ще зависи от съдбата на втория. Защо похитителите му не се свързват с нас, генерале?
— Нямам представа.
Премиерът кимна.
— Възможно е да не…
— Да?
— Няма значение. Прочетохте ли доклада, който получихме от „Ероспасиал“?
— Да. Класически пример на измиване на ръце. С нищо няма да ни помогнат.
— Палестинците, които се опитаха да стрелят с онези минохвъргачки, изглежда, не знаят нищо.
— Щях да се изненадам, ако знаеха.
— Не забравяме ли нещо, Моти?
Хур поклати глава.
— Не. Поне така мисля. Правим всичко възможно. Свързахме се с други военновъздушни оперативни центрове от Техеран до Мадрид и те ни съдействат. Сега всичко зависи от разузнаването.
— Възможно е господин Ахмед Риш да ни се обади и да ни информира какво става.
— Предпочитам сами да открием.
— Продължавайте така, Моти. По-късно пак ще се видим.
— Да, господин премиер. Къде мога да ви намеря, ако изскочи нещо?
Премиерът се замисли. Тел Авив притежаваше далеч по-съвременни комуникационни и транспортни възможности. Освен това там беше по-безопасно. Според проучване на военното министерство по време на криза центърът на всички операции трябваше да се разположи именно там. И все пак столицата бе Йерусалим — не само политическата столица, но и сърцето и душата на Израел. Този град представляваше концепция, състояние на ума, духовна и вечна цялост. Даже да беше само развалини и солена земя, както го бяха оставили римляните, той пак щеше да е Йерусалим.
— В Йерусалим. Отивам в Йерусалим.
Хур кимна и си позволи да се усмихне.
Министър-председателят си тръгна.
Теди Ласков стоеше сам на асфалта във военната част на летището. Измамна зора осветяваше небето на изток и очертаваше силуета на Самарските хълмове над равнината Шарон. Той дълго се взира нагоре, докато сиянието не избледня и не се спусна пълен мрак.
Ласков се обърна и погледна към дванайсетте изтребителя F-14. Те стояха неподвижно като часови, охраняващи границите на цивилизацията и човечеството. Хората ги наричаха „бойни“, ала те спокойно можеха да се смятат за самолети на мира. Щяха да му липсват. Мирисът на тяхната кожа, на хидравликата им. Кафето в служебните помещения, пращенето на радиостанциите. И най-много щяха да му липсват мъжете и жените, които превръщаха Хел Авир в нещо повече от купчина скъп метал. От първия му самолет в Русия до последния в Израел или от клин до клин, както казваха пилотите, бяха изтекли четирийсет години. Прекалено много време.
Теди закрачи към очакващия го джип. Докато се качваше, си позволи да отправи прощален поглед към изтребителите.
Шофьорът включи фаровете и потегли по пистата към пътя.
Ласков си свали фуражката и я остави в скута си. Нощният вятър брулеше посивялата му коса. Той се отпусна назад и се замисли за Мириам. За няколко минути бе държал съдбата й в своите ръце. Всъщност, докато пилотираше самолета, беше държал в ръцете си съдбата на цялата нация. Сега не му оставаше нищо друго, освен фуражката. Колебаеше се дали да напусне. Трябваше да го стори, но изпитваше някаква празнота. И без това се чувстваше самотен, а без Мириам щеше да е още по-зле.