Шофьорът хвърли поглед към него.
Ласков завъртя глава и се насили да се усмихне.
Младежът се прокашля.
— У дома ли, господин генерал?
— Да. У дома.
15.
Утрото настъпваше в 06:03 часа. Небето изсветля и стана синьо. Нямаше нито едно облаче. Все още беше студено и откъм реката се надигаше влага. Когато въздухът се затопли, над водата се появи мъгла. Някъде в далечината запяха птици. В 06:09 слънцето се издигна над върховете на Загрос в Иран и прогони мъглите.
Хауснер се чудеше какво са мислили древните обитатели на долината за тези загадъчни, покрити със сняг планини, от които всяка сутрин изгряваше слънчевият диск. Един ден от тях се бяха появили персийците и бяха завладели старата цивилизация на Двуречието. Но накрая завоевателите се бяха претопили в древната земеделска култура.
През около век от околните планини на днешен Иран и Турция се бяха спускали нови групи снажни варвари. Древните градове и села бяха преживявали опустошенията и плячкосванията, изнасилванията и убийствата и бяха продължавали живота си под новата власт. После от пустините на юг бяха дошли арабите и завинаги бяха помели старите богове.
Но най-страшни бяха монголите. След тях градовете и напоителните канали на Месопотамия никога не се бяха възстановили. Земята, изхранвала двайсет-трийсет милиона души — най-концентрираното население на света, освен в Египет и Китай, — се бе превърнала в пустиня, обитавана от няколко милиона измъчвани от болести и войни араби. Приижданията на двете реки бяха оставяли след себе си маларийни блата и пясъчни дюни. С идването на турците няколко века по-късно Двуречието още повече беше упаднало. Когато през 1917 година бяха завладели района, британците не бяха повярвали на очите си. Мястото на легендарния Едем представляваше смъртоносно блато. „Ако това е райската градина — бяха се шегували англичаните, — какъв ли ще е адът?“
Нищо чудно, че съвременните иракчани бяха такива, помисли си Хауснер — смесица от горчивина от жестоката съдба и гордост от древното наследство. Това бе един от ключовете към сложната личност на Ахмед Риш. Ако някой в Тел Авив или Йерусалим го проумееше, навярно щеше да каже: „Вавилонски плен“.
Яков поклати глава. Не. Във Вавилон беше лесно да се стигне до това заключение. Ала нямаше да е толкова очевидно за хората от военното разузнаване, които следяха радиосигналите и радарните екрани, въздушните снимки и донесенията на агентите.
И все пак Израелските разузнавателни служби бяха известни с въображението и нестандартното си мислене. Ако се вгледаха задълбочено в психологическия профил на Риш — романтик с илюзии за историческо величие и така нататък, — може би щяха да стигнат до верните изводи. Поне се надяваше.
Хауснер обиколи отбранителната линия. Вече имаха още два АК-47 и навярно достатъчно боеприпаси, за да отблъснат атака като от предишната нощ.
Всички работеха по отбранителните позиции, освен малка група доброволци, проявили желание отново да потърсят захвърлено оръжие по източния склон. Те взеха със себе си алуминиеви прътове и плоскости, за да ги използват като лопати и да погребат двамата изоставени мъртви араби.
Израелците имаха седем ранени, един от които тежко — делегатът на мирната конференция Хаим Тамир. Всички бяха удобно настанени в овчарската колиба при Каплан. За тях се грижеха двете стюардеси.
Към дясното крило на конкорда строяха рампа от пръст и глина, за да улеснят достъпа до вътрешността на самолета. Потните, голи до кръста мъже работеха с всевъзможни подръчни средства. Пръстта се пренасяше с одеяла и куфари и се утъпкваше с ръце и крака.
Хауснер се качи по недовършената рампа, скочи върху крилото и влезе в конкорда през аварийния изход.
В дъното на пътническото отделение седяха Бург и Добкин. Военният съд.
Той закрачи по пътеката между седалките. Слънцето осветяваше малките илюминатори. През дупката в задната стена нахлуваше сноп лъчи.
— Добро утро. — Яков остана прав. Мирисът на изгоряло авиационно гориво все още изпълваше отсека.