— Не мога да позволя това.
Хауснер го стрелна със смразяващ поглед.
— Безсмислено е да се мотаете с това устройство. Върнете се в кабината и използвайте радиостанциите, докато свършат батериите. Нямаме време да мислим как да си осигурим електричество за по-късно. Може изобщо да няма по-късно, ако сега не приложим в действие наличните средства, както постъпихме снощи. — Той сниши глас. — Освен това не искам горивото да е в резервоарите. Ако някой куршум го възпламени, двамата ще се изпържите вътре.
Бекер разбираше, че и Хауснер е прав. Всички проблеми имаха по няколко еднакво аргументирани решения.
— Виж — отвърна той, — нека се опитаме да поправим помощното устройство, докато радиовръзката е лоша. Вземи колкото гориво ти трябва. Мисля, че е останало повече, отколкото смятахме. Съгласен ли си?
Хауснер се усмихна.
— Когато бяхме във въздуха, всички безпрекословно ти се подчинявахме. Защото си капитан. Сега командвам аз. Защо да не изисквам същото подчинение?
Бекер поклати глава.
— Положението е различно. Това е технически въпрос и решенията са субективни. Има място за спорове.
— Глупости. — Яков погледна конкорда. Под изгряващото слънце бялата му боя лъщеше в бледожълто. — По-късно ще взема окончателно решение. Междувременно ще започна да правя с горивото коктейли Молотов. До скоро.
Външният министър седеше под разбитата опашна част на самолета заедно с младшите си сътрудници Шимон Пелед и Естер Аронсон и двама делегати на мирната конференция, левият депутат от Кнесета Яков Сапир и Мириам Бернщайн.
Хауснер видя, че са прекъснали предишната си работа и водят оживен парламентарен дебат, и се запъти към тях.
Вайцман вдигна глава. Отначало като че ли се изненада, после кимна. Беше се досетил, че Добкин и Бург няма да успеят да накарат Хауснер да им се подчинява. Той бързо прецени новата ситуация и се изправи да го посрещне.
— Преди не успях да изразя нашата признателност за ролята ви в снощните събития.
Яков кимна.
— Благодаря, господин министър. — Той погледна четиримата, които седяха в праха и се мъчеха да не му обръщат внимание. — Съжалявам, че сутринта нямах време да ви определя задачи.
— Всичко е наред. С радост ще приемем известно насочване на нашите усилия и…
— Имах предвид нещо друго, господин министър. Трябва да съберете целия багаж, който се е изсипал от самолета. Част от него е надолу по склона, така че внимавайте, когато излезете извън охраняемата зона. Изпразнете съдържанието и го подредете. Отнесете всички празни куфари и дрехите на хората на хълма. Те ще ги пълнят с пясък и глина, за да издигнат бруствери. После ще направят от дрехите чучела, които довечера ще бъдат разположени по позициите. Запазете дрехи за превръзки и приберете всичко останало, което намерите за полезно, като алкохол, лекарства, храна, такива неща. — Той замълча за миг, после сниши глас. — Освен това искам да потърсите лекарство, което в големи дози може да убива бързо и безболезнено. Но го запазете в тайна. — Хауснер високо прибави: — Всичко ли е ясно?
Вайцман кимна.
— Разбира се. Ще започнем веднага щом приключим съвещанието си.
Хауснер едва доловимо поклати глава.
— Хм, навярно бихме могли да приключим още сега — прибави външният министър и се обърна към другите, които продължаваха да седят на земята. — Съгласни ли сте?
Те неохотно потвърдиха, бавно се изправиха и намръщено се отдалечиха. Остана само Мириам Бернщайн.
Яков се обърна и закрачи в противоположната посока.
Тя го настигна.
— Току-що унижи един прекрасен човек.
Хауснер не отговори.
— Чуваш ли ме, по дяволите?
Той спря, но не се обърна към нея.
— Всеки, който се опита да ме разиграва, се излага на опасност да бъде унижен, ако не и на нещо още по-лошо. И нямам нито време, нито търпение за твоите лекции, Мириам.
Тя го заобиколи и го погледна в лицето.
— Какво ти е станало, Яков? — тихо попита Мириам. — Не мога да повярвам, че се държиш така.
Хауснер пристъпи към нея. Очите й бяха влажни, но не можеше да каже дали от гняв, или мъка. Дойде му наум, че никога не е бил способен да чете изражението й. Понякога му приличаше на робот, програмиран да изнася мирни проповеди. И все пак усещаше, че под тази маска се крие човек от плът и кръв. Страст. Истинска страст. Бе го открил, докато седяха заедно в конкорда. Ала тогава той се намираше в друго положение и тя беше започнала да се държи човешки. Мириам бе от онези жени, които реагираха на потребност и слабост. Мъжката сила и самоувереност я отблъскваха. Предполагаше, че е свързано с черните униформи от детството й. Господи, никога нямаше да разбере евреите от концлагерите. Разбираше арогантните, дръзки сабри, макар че не беше от тях. Собствените му връстници представляваха съвсем малка група и с всяка година оредяваха все повече. Никога не се бе чувствал у дома в новия Израел. Никога не се беше чувствал спокойно с евреи от концлагерите като Мириам Бернщайн. Въпреки волята си той сведе очи към китката й, където бяха татуирани цифрите. Мнозина си бяха направили пластична операция, за да се избавят от тях. Нейните бяха по-светли и размазани от обикновено. Затворнически номер на дете.