— Ще ми отговориш ли?
— Какво? А, да. Какво ми е станало. Е, ще ти кажа, Мириам. Преди няколко минути генерал Добкин и господин Бург бяха готови да ме осъдят на смърт. — Хауснер повдигна ръка, за да спре възклицанието й. — Не ме разбирай погрешно. Не им се сърдя. Съгласен съм с логиката, която ги е накарала да вземат такова решение. Просто не съм съгласен с избора на жертвата. Виждаш ли, те възприемат нещата много по-ясно от вас. Знаят какво трябва да се направи. Мириам, гарантирам ти, че ако това положение продължи още четирийсет и осем часа, всички вие ще гласувате с две ръце за екзекутирането на онези, които крият храна, симулират и заспиват на пост. Но нямаме време да чакаме такова единодушие. Днес моето поведение ти се струва жестоко, но утре ще го смяташ за снизходително.
Тя избърса сълзите си и поклати глава.
— Ти не вярваш в хората, Яков. Повечето от нас не са такива. Предпочитам да умра, отколкото да гласувам за нечия екзекуция.
— И ще умреш, ако продължаваш да стоиш на такива позиции. За човек, който е преживял такива неща като теб, направо се чудя как можеш да вярваш в доброто у хората.
— Повечето човешки същества са добри по природа. Винаги има по неколцина фашисти.
— Искаш да кажеш, че всеки от нас е малко фашист. И тъкмо тази част от теб взима връх, когато играта загрубее. Аз разчитам на нея, за да оцелеем. Съвсем съзнателно. Разчитам на звяра. Сърцето на мрака. — Хауснер я погледна. Мириам бе пребледняла. — Знаеш ли, за човек, който прекарва толкова много време с генерал от авиацията, ти изобщо не си се повлияла от неговата твърдост.
Тя вдигна очи към него и бледото й лице се изчерви.
— Ти… — Мириам се обърна и бързо се отдалечи.
16.
Хауснер седна при Брин и Наоми Хабер, погледна към източния склон и запали цигара.
— Да използва оптичния мерник и пушката ли я учиш?
Натан сви рамене.
— Тя не иска.
Яков се обърна към момичето.
— Защо?
Наоми изтупа някаква прашинка от синия си гащеризон.
— Не бих могла да застрелям никого. Тичам бързо, затова поисках да стана куриер.
Хауснер понечи да я попита още нещо, но внезапно се появи Добкин. Яков светкавично погледна към ръцете му, но не забеляза оръжие. Брин също се напрегна.
Сякаш забравил инцидента в самолета, генералът кимна и седна на земята. Известно време всички мълчаха.
Хауснер се обърна и посочи на югозапад.
— Какво е онова там?
Добкин проследи погледа му. Утринното слънце хвърляше сянка върху кафеникавата пръст. От блатата се надигаше мъгла.
— Гръцкият амфитеатър. Построил го е Александър Велики. Когато през триста двайсет и трета година преди християнската ера завладял Вавилон, градът вече бил много древен и се намирал в упадък. Опитал се да го възроди, но дните му били изтекли. Знаеш ли, че Александър е умрял тук?
— Не. — Хауснер запали нова цигара.
— Скоро ще се опитат да преговарят — каза Добкин.
— Кои? Гърците ли?
Генералът си позволи да се усмихне.
— С гърците бих могъл да преговарям. Имам предвид арабите.
Хауснер отвърна на усмивката му. Отношенията между двамата продължаваха да са напрегнати.
— Може и да се опитат. — Той се обърна към Брин и Наоми Хабер. — Защо не си починете малко на сянка?
Момичето се изправи. Натан се поколеба, после взе пушката и се отдалечи.
Когато младежите вече не можеха да ги чуят, Добкин продължи: