— Няма никакво съмнение. През деня няма да посмеят да ни нападнат и няма да чакат нощта, за да решат проблема.
— Прав си — съгласи се Хауснер.
— Какво ще им отговорим?
Яков го изгледа.
— С мен ли си?
— Ами… външният министър и Бург имат по-висок ранг от нас.
— Ще видим.
Генералът промени темата.
— Довечера ще тръгна към музея.
— Зная.
— Няма голяма вероятност да успея. Отивам само за да повдигна духа на хората.
— Тъкмо затова те пращам. И аз смятам, че няма да успееш, но другите едва ли ще се досетят. Е, генерале, с мен ли си?
Добкин сви рамене.
— Има ли значение? Ти държиш всички козове. Политиците са уплашени. Твоите хора имат пет от шестте автомата.
— Просто исках да зная. — Хауснер посочи на юг. — Между другото, какво е онова там?
— Няма да ти доставя удоволствието да се присъединя към теб. Да речем просто, че съм неутрален. — Той проследи погледа му. — Трябва да е могилата Касър. От отсрещната страна са разкопките на двореца на Навуходоносор и развалините на Висящите градини. Наблизо са Портата на Ищар, музеят и мотелът. — Генералът замълча за миг. — С нетърпение очаквам да ги видя довечера.
— Радвам се да го чуя — отвърна Яков. Последва продължително мълчание.
Внезапно Хауснер се сепна и посочи на югозапад към Ефрат.
— Онова там дим ли е? Като че ли сред руините има някакво село.
Добкин кимна, без да поглежда.
— Да. Казва се Квеириш.
— Чудя се дали не биха могли да ни помогнат.
— Едва ли. Те са селяни. Нямат никаква връзка с външния свят. Освен това съм сигурен, че ашбалите ги държат в ръцете си.
Хауснер различи жалки кирпичени къщи, скупчени като средновековно италианско селище в ъгъла на разрушен римски град.
Целият район наоколо изобилстваше на контрасти. Пустинни земи и блата на изток, по-нататък Тигър и високите планини. На западния бряг на Ефрат се простираха безкрайни заливни тераси. В момента бяха мочурливи, но изгарящото слънце скоро щеше да ги пресуши и пръстта щеше да се напука. По двата бряга упорито се бореха за живот тръстика и няколко палми.
Около могилата бяха пръснати тухли и останки, по-малки възвишения и тресавища. Виждаха се ниските хребети на прави градски стени, от които се издигаха стражевите кули. Вятърът, водата, пясъкът и селяните, използвали тухлите за нови строежи през хилядолетията, бяха заличили от лицето на света някогашния велик град. Хауснер знаеше, че такива случаи често се срещат в Месопотамия. Докато гледаше към земите отвъд Ефрат, го изпълни усещане за празнота. Голите равнини бяха пресечени от прочутите в древността напоителни канали. Дори дивите животни като че ли избягваха това място и то изглеждаше странно и някак зловещо. Някога тук се бяха извисявали огромни храмове на богове, които вече никой не си спомняше, бяха се издигали палати на безследно изчезнали царе.
Тишината кънтеше в ушите му, сякаш чуваше призрачния тропот на вавилонски колесници, писъците на бягащите врагове и виковете на победните месопотамски армии. Могъщият Вавилон. Символ на човешката гордост, тленност и грях в Стария и Новия завет. За съвременните евреи и християни сегашното му състояние доказваше библейското пророчество. Яков разбираше, че в цялата тази пустош, която се простираше пред очите му, трябва да има някакъв смисъл. Или пък смисълът се криеше в самата пустота. Пясък. Прах. Смърт.
Защо Риш ги бе довел тук? Заради аналогията с Вавилонския плен ли? Предполагаше, че е така. Или заради нещо не толкова мелодраматично. Може би просто отговаряше на целите им — заради близостта с палестинския лагер. Но той се намираше на сто километра… Е, в такъв случай заради Вавилонския плен. В световните библиотеки имаше безброй томове за Вавилон и когато учените подготвеха ново издание, щяха да прибавят бележка под линия: „Любопитен инцидент със свръхзвуков конкорд и…“ Хауснер изгаси цигарата си и запази фаса.
— Ето че идват — тихо каза той.
Откъм пътя се изкачваше група от петима мъже. Първият носеше бяло знаме.
Хабер и Брин, които не се бяха отдалечили много, побързаха да се върнат на поста си. Натан беше монтирал оптичния мерник за дневна стрелба и проследи приближаването им.
— Струва ми се, че Риш не е с тях. — Брин подаде пушката на Хауснер, който застана на колене и погледна през окуляра. После свали оръжието и поклати глава.
— Не ни вярва. Смята, че няма да уважим бялото знаме. Това ме вбесява. Генерале?