— Чудя се дали са научили, че сме тук — обади се Лайбер.
Хауснер постави ръка на рамото му.
— Всички са научили, че сме тук, стюард, освен хората, които са от значение за нас — израелското и иракското правителство. — Той го потупа по гърба. — Но и те скоро ще ни открият. Сега искам да претърсиш всеки сантиметър от това място и да намериш още провизии.
Лайбер кимна и се отдалечи.
— Ако съдя по онова, което видях сутринта — каза Добкин, — няма да успея да стигна до Портата на Ищар. Освен че ми е непознат, теренът е ужасен, навсякъде има необозначени разкопки и арабите ще разположат по пътя постове, сигурен съм.
— Тогава какво предлагаш?
— Районът от отсрещната страна на Ефрат е равнинен и сигурно няма палестинци. Довечера ще се спусна дотам — ако искаш, ще взема със себе си хора, за да налеят вода. А аз ще преплувам реката.
— Забравяш постовете — напомни му Хауснер.
Добкин сви рамене.
— Щом започне престрелката на източния склон, постовете на речния бряг няма да чуват почти нищо. Към два-три след полунощ вече ще са замръзнали от студ, уморени и ще благодарят на звездите, че не са участвали в атаката. Ще успея.
Яков го погледна скептично.
— И какво ще направиш, след като преплуваш Ефрат и стигнеш до онова еврейско село? Какво очакваш да откриеш там?
Генералът не знаеше отговора на този въпрос. Даже да имаха някакъв превоз, пътищата бяха непроходими. И със сигурност нямаше да имат телефон. С магаре щеше да се добере до Багдад за няколко дни. Хила определено бе възможност, ала трябваше отново да пресече реката. Навярно с лодка. С моторна лодка можеше да стигне до Хила за по-малко от час. А после? „Здравейте, аз съм генерал Добкин от израелската армия и…“
— Защо се усмихваш? — попита Хауснер.
— Помислих си нещо смешно. Виж, не се сетих случайно за това село. Спомних си за него веднага щом разбрах, че сме във Вавилон. Но трябва ли да забъркваме жителите му? Нямат ли си достатъчно проблеми?
— Не повече от нас — отвърна Яков. — И те съветвам в бъдеще да не криеш такава информация, генерале. Според мен имаме две възможности — мотелът при Портата на Ищар и Ума.
Добкин кимна. Имаше голяма вероятност еврейското село вече да е необитаемо. Можеше и да е окупирано от палестинците. Но дали имаше право да отиде при някой първобитен евреин, който живееше в кирпичен коптор на брега на Ефрат, да му каже, че е негов сънародник, и да поиска помощ? И ако научеше за това, Риш нямаше ли да накаже онези нещастници? Щеше, разбира се. Но нямаха алтернатива.
— Довечера ще ида в Ума.
— Добре. Предпочитах да опиташ с мотела, но изборът е твой. — Двамата се запътиха към овчарската колиба. Докато вървяха, Хауснер се обърна към едрия мъж. — Няма да мога да ти дам пистолет.
— Ясно.
Изминаха няколко крачки в мълчание. Яков се прокашля.
— Помолих външния министър да…
— Да — прекъсна го генералът. — Разбрах. Дигиталин. Един от сътрудниците на Вайдман, Пелед, има болно сърце. Носи лекарство, достатъчно за един месец. Взех двуседмичната му доза.
— Надявам се, че е достатъчно.
— И аз.
Бург излезе от колибата с двете стюардеси Рахил Баум и Бет Абрамс. Светлосините им униформи бяха подгизнали от пот и някаква тъмна течност, навярно кръв или йод. Момичетата изгледаха Хауснер със смесица от страх и неприкрито отвращение и го отминаха.
Шефът на Мивцан Елохим сви рамене.
— И мен така ме гледат. Отлично се справяха с палестинския си пациент, докато най-после не го оставих на мира. Никой не ни разбира, Яков.
— Мохамад каза ли нещо ново?
Бург задъвка празната си лула.
— Няколко неща. — Той вдигна очи към лиъра, който се отдалечаваше на запад над Ефрат. — Чудя се дали отива в базовия лагер за минохвъргачки и гранати.
Хауснер проследи с поглед самолета, докато не изчезна в далечината.
— Това малко ще усложни нещата довечера.
Добкин запали цигара.
— Радвам се, че няма да съм тук.
— Значи отиваш, така ли? — попита Бург.