Двете стюардеси се бяха върнали и Бет Абрамс разбинтова раната на Каплан. Започваше да гноясва и миришеше отвратително. Цялата кирпичена колиба вонеше на стари бинтове и пот. Момичето започна да маже откритата рана с някаква жълтеникава каша.
— Какво е това? — попита Хауснер.
Тя вдигна очи към него, помълча, после отговори:
— Местно растение, което има кръвоспиращо действие.
— Откъде знаеш?
— Когато бях в армията, прочетох за него в един военен медицински наръчник. — Докато говореше, Бет внимателно мажеше кашата върху раната. — Плодовете са лимоненожълти и гладки. Горе-долу колкото топки за тенис. Лежат на земята на дълги дръжки. Забравих как се казва. Растат по склона. Използвам ги за всички ранени. Спиртът свърши. — Тя бинтова Моше и се отдалечи.
— Добре. — Хауснер се обърна към Каплан. — Как ти е задникът?
Младежът пресилено се засмя.
— Стюардесите постоянно ме мажат с тая жълта гадост. Явно не се шегуват, когато казват, че ако летиш с „Ел Ал“, ще се отнасят с теб като с цар Соломон.
Яков се усмихна. Каплан му напомняше за Мати Ядин. Щеше да се погрижи да го повиши.
— Оная по-дребничката, Бет Абрамс, е истинска кучка, но хвърля към задника ти погледи, които нямат нищо общо с медицината. Имай го предвид, когато се върнеш в Лод.
— Ще го имам предвид довечера.
Хауснер забеляза, че Хаим Тамир, тежко ранен по време на контраатаката от предишната нощ, спи неспокойно.
Той прекоси малкото помещение, приближи се до мъжете, които играеха карти, и каза на Рубин:
— Никога не си ми споменавал, че си побъркан.
Йошуа, дребен червенокос мъж на двайсетина години, събра картите си и вдигна глава към него.
— Не си ме питал. Кой е с моето узи?
— Прибрахме го. Когато те донесоха, в пълнителя бяха останали само три патрона.
— Тогава ми го върни. Ако случайно ни победят, искам да очистя първото копеле, което влезе през вратата.
— Добре. Ще ти го донеса. — Хауснер се загледа в ранените, които продължиха играта си. Бяха обикновени хора, цивилни граждани, които предната нощ за няколко минути бяха изпаднали в лудост. Сега бяха нормални. Какво мислеше за това Мириам Бернщайн? Разбираше ли, че добрите хора са убийци и убийците са добри хора? Разбираше ли, че човек като Исак Бург може да се усмихва и разоръжаващо да си играе с лулата си, а после да счупи носа на пленник и въпреки това да е добър? Защото важното бе да оцелеят. Ако трябваше да направят нещо, за да постигнат тази цел, щяха да го сторят.
19.
Слънцето се отразяваше в металния корпус на конкорда. Хауснер и Бург наблюдаваха със заслонени очи разглобяването на опашката. Яков се зачуди защо не са се сетили да проверят недостъпните части. На никой не му бе хрумнало да потърси с рентген странни сенки. На него не му беше хрумнало. Заради неговото недоглеждане бяха загинали хора. До каква степен носеше вина за смъртта им? Как можеше да я изкупи? Нима нямаше неща, които не би могъл да предвиди никой?
Единственият, когото не можеше да вини, беше Ахмед Риш. Той просто си бе вършил работата така, както смяташе, че е редно. А Хауснер беше длъжен да му попречи. Макар да се опитваше да разглежда нещата в съответния им контекст, най-много го измъчваше фактът, че арабинът го е надхитрил. Въпросът бе личен. Като плесница по лицето. Дали не водеше тези хора на смърт заради собствената си гордост?
Евреите винаги бяха смятали прекалената гордост за грях. Неин символ беше Вавилон и предците му го бяха проклели. Дали не го тласкаше нараненото му его? Не. Той следваше прецеденти, установени от Израел през годините. Никакви преговори с терористи. Твърда позиция. Непреклонна. Тя случайно съответстваше на собствената му нагласа, ала не бе лична. И все пак тази мисъл не преставаше да го гризе. Той се обърна към Бург.
— Има ли още нещо неотложно?
Шефът на Мивцан Елохим посочи една долчинка на около двеста метра от тях. Абдел Маджит Джабари и Ибрахим Али Ариф копаеха дупка за нужник. Използваха същите инструменти като всички останали: разбиваха твърдата почва с парчета алуминиеви тръби и изгребваха глината с алуминиеви листове. Ръцете им бяха увити в парчета плат, за да ги предпазват от острия метал.
— Разпитах ги — каза Бург. — И двамата са депутати и не ми е работа да се съмнявам в лоялността им, но положението го изисква. Малко се обидиха и ужасно се разгневиха. Навярно ще можеш да изгладиш нещата.