Известно време Хауснер наблюдаваше двамата араби.
— Да. Ако се върнем, всички ще трябва да отговаряме за действията си, нали, Исак? Тук Джабари и Ариф са два Троянски коня зад стените на Троя, ако ме извиниш за метафората, В Йерусалим те биха могли да те изправят пред комисия на Кнесета, нали?
Бург го стрелна с мрачен поглед.
— Постъпих така, както смятах за нужно. Ще ме подкрепиш ли?
— Разбира се. — Двамата араби се изправиха и избърсаха потта от лицата си. Кърпите на главите им ги предпазваха по-добре от шапките, които носеха повечето други. — Те са в много неловко положение. Но мисля, че Риш няма да ги пощади, дори да ни предадат. Затова не искат ашбалите да превземат хълма. Точно обратното. Очаква ги мъчителна смърт. Известно ти е как постъпват палестинците с предателите.
Бург кимна.
— Не е приятно. — Той извади лулата си. — Твоята приятелка госпожа Бернщайн направо ми извади душата за това, че съм клеветял доброто име на Джабари и Ариф. И заради методите, които съм използвал при разпита на пленника. Каза, че всички сме се били превърнали във варвари. Права е, разбира се. Но ние не смятаме, че положението е чак толкова страшно, нали, Яков? Тя обаче смята. Защо всички тези милозливци не искат да видят света такъв, какъвто е в действителност?
— Виждат го, Бург. Просто не могат да пропуснат възможността да се правят на морално извисени пред копелета като нас, които трябва да газят в лайната до колене, за да им позволят да си провеждат семинарчетата за световния мир.
— Хм, аз не съм чак толкова краен в оценката си за тях. Така или иначе, тя създава проблеми и ми се струва, че би трябвало да направиш нещо по въпроса.
— Какво например? — Той погледна към Бург.
— Ти решаваш.
Хауснер избърса длани в панталоните си.
— Ще си помисля.
Докато се отдалечаваше, Яков забеляза нещо като леко хлътване на терена. Добкин смяташе, че това е вътрешният двор на цитаделата. Южният хребет на хълма всъщност бил градската стена, която минавала от цитаделата покрай реката и стигала до могилата Касър на юг. Според него северният хребет също бил стена. Ако не бяха толкова тесни, ашбалите можеха да ги използват, за да се изкачат по тях. Хауснер признаваше, че нито един от двата хребета не прилича на естествено образувание, но нямаше представа как генералът открива в тях стени, стражеви кули и дори вътрешни дворове. Всичко му се струваше обикновена пръст. В Израел никога не беше виждал толкова опустошени древни останки. Добкин му бе казал да си представи дебел саван, покриващ труп. Ако човек познавал анатомията, нямало да му е трудно да различи крака, ръце, лице, корем и гърди по издиганията и хлътванията на савана. Същото било и с градовете. Стени, вътрешни дворове и стражеви кули.
Когато се приближи към тях, двамата араби вдигнаха глави и го погледнаха.
— Нямах възможност да ви поздравя за снощната ви защита на Вавилон — каза Джабари.
— Изразявате се много драматично — отвърна Хауснер.
Ариф се беше задъхал. Бе гол до кръста и гърдите му тежко се надигаха и спускаха.
— И аз бих искал да ви поздравя.
Яков кимна.
— Има ли причини да се съмнявам във вас? — след дълго мълчание попита той.
Джабари пристъпи напред и спря на сантиметри от него.
— Не.
— В такъв случай повече няма да говорим по този въпрос. Предполагам, че господин Бург би искал да ви се извини, но едва ли ще го направи. Надявам се, че го разбирате. — Той се огледа наоколо. — Довечера имам много важна работа за вас двамата.
— По-важна от копаенето на нужник ли? — попита Ариф.
— Да — отвърна Хауснер, седна на земята и провеси крака в недовършената дупка. Арабите се настаниха до него и той им обясни какво иска от тях.
Добкин и Бург обявиха нова почивка и съобщиха на хората да се подготвят за представлението. Всички се подчиниха, макар че танците и песните отнемаха повече енергия, отколкото можеха да си позволят. Петте калашника и десетината пистолета бяха нехайно натрупани в овчарската колиба, сякаш защитниците на хълма не се нуждаеха от тях. На пръстения под бяха захвърлени боеприпаси. Един от хората на Хауснер, Маркус, влезе вътре, провесил узито на рамо, и го подаде на Рубин, който демонстративно го пъхна под одеялото си. Двамата младежи поговориха малко, след което Маркус си тръгна. После се появи Алперн, пак с узи, малко по-прашно от другия автомат. Беше същият — единственият. Йошуа го бе подал навън през една пролука в кирпичената стена.