Усети смрадта от кабината още преди да стигне до нея и надникна вътре. Хес продължаваше да седи проснат върху пулта си, но с вкочанясването трупът се беше изместил и изглеждаше неестествено. През дупката в предното стъкло нахлуваше горещ вятър. Бекер слушаше сигнала на радиостанцията.
— Искам да го махнем — високо каза Хауснер.
Пилотът свали слушалките си.
— Аз нося отговорност за него. Ще остане тук, докато сме готови да го погребем.
Яков не знаеше какво става в главата на Бекер и нямаше желание да научи. Имаше ли значение къде ще е тялото? Навярно наистина беше по-добре другите да не го виждат. Само онзи проклет равин да не…
Левин бе загадка за него. Всички религиозни хора бяха загадка. Не пътуваха с „Ел Ал“, не ядяха гущери даже да умират от глад, не погребваха мъртвите на шабат. Накратко, просто не живееха в двайсети век. Позволяваха на хора като него да нарушават Закона, така че на шабат да имат вода в домовете си, някой да следи радарите и да прави хирургични операции. Левин просто беше друга версия на Мириам Бернщайн, реши той. Те бяха убедени, че са на прав път към рая и че Хауснер се е насочил към ада. Дойде му наум, че или прави изключително проницателни наблюдения, или е станал параноик. Но имаше ли деспот, който да не е такъв?
— Попитах дали искаш да си поиграеш с радиостанцията? — повтори Бекер.
— Какво? Не. Не искам. Чуваш ли нещо? Опита ли се да предаваш?
— Вече ти казах, през деня излъчването е много трудно.
— Добре. Навярно довечера ще имаме повече късмет.
— Няма.
— Защо?
— Защото вече се свързаха с мен.
Хауснер пристъпи напред.
— Кой?
— Човек на име Ахмед Риш. Преди известно време, когато летеше над нас. Каза, че се надявал Яков Хауснер да си помисли за живота на хората си и така нататък. Освен това ме похвали за способностите ми на пилот. Симпатяга. — Бекер си позволи да се засмее. — Също спомена, че по здрачаване ще се върне да кръжи над конкорда, за да ме заглушава, ако не се предадем.
— Копеле!
— Определено е пълен с изненади. И всичките неприятни. — Той изключи радиостанцията. — Не можете ли да го свалите?
Хауснер избърса потта от тила си.
— На каква височина може да лети, за да е в състояние да те заглушава?
— На каквато си иска. Енергията му е достатъчно и има пряка видимост.
— В такъв случай не можем да го свалим, освен ако не криеш на борда ракети земя-въздух.
Бекер се изправи и отлепи от тялото си подгизналите си дрехи.
— Искам да имам последната дума затова какво да се сваля от самолета, Хауснер. Преди малко двама от хората ти се опитаха да вземат кабела, който свързва радиостанцията с батериите.
Яков кимна.
— Добре. — Забеляза, че пилотът е прежълтял и устните му са напукани. — Пийни малко вода.
Бекер тръгна към вратата и без да се обръща, каза:
— Отивам да изкопая гроб.
Не искаше да се среща с нея, но нямаше начин. Тя стоеше на крилото с още неколцина души от мирната мисия. Бе забелязал, че отделните групи не се смесват. Мириам Бернщайн не общуваше много с младшите сътрудници и екипажа на самолета.
Отиваха да помогнат за демонтирането на опашката. Мириам беше увила дланите си с плат, за да ги предпази от острия метал. Цялата бе покрита с пот и прах. Тя бавно пристъпи по непоносимо нажеженото крило и застана разкрачена, за да запази равновесие.
— Изглежда, всички те смятат за герой.
— Аз съм герой.
— Така значи. Никой не обича героите. Страхуват се от тях. Мразят ги. Знаеш ли го?
— Разбира се.
— Изкупи ли греха си, че не си открил бомба, поставена в опашната част преди повече от година във Франция? Вече можеш ли отново да се присъединиш към човешката раса?
— Звучи почти примамливо.
— Тогава го направи.
Хауснер не отговори.
— Какво друго каза Риш?
— Просто искаше да си побъбрим за едно време в „Рамла“.
— Имаме право да знаем.
— Да не започваме пак с това.
— Какви условия предложи?
— Готова ли си да се предадеш при каквито и да било обстоятелства?
Тя се поколеба, после каза: