— Не зная. — Хауснер сведе глава. — Просто не зная, рави. Всичко това ми омръзна. Струва ми се, че вече нямам желание да командвам. Аз…
Левин леко стисна ръката му.
— Съжалявам. Виж, хайде засега да оставим този въпрос. Изглеждаш много уморен. Давам ти дума, че известно време няма да настоявам за решение. По-късно, когато се почувстваш по-добре.
Хауснер бързо възвърна самообладание и отдръпна дланта си.
— Добре. Тогава повече не искам да слушам за това. — Той отново погледна предмета в ръката му. — Какво е това, по дяволите?
— Кое? А, това ли? Мерзост. Противно ми е докосването до него. Идол. — Той го повдигна нагоре. — Бекер го откри в гроба.
Яков се приближи. Фигурата изобразяваше крилат демон, навярно керамичен, макар за миг да му се стори, че е нещо мумифициране. Имаше тяло на мършав мъж с огромен фалос и отвратително лице.
— Предполагам, че това ще накара Добкин да подскочи от радост. Генералът досажда на всички с исканията си през почивките да пресяват останките. Дайте ми го.
Левин прехвърли идола в ръка така, че да го обърне с лицето нагоре.
— Това нещо е толкова светотатствено грозно, че не бива да се излага на светлината на Божия свят. То принадлежи на друго време. Би трябвало да остане в мрака. — Той силно стисна фигурката и кокалчетата на пръстите му побеляха.
Хауснер стоеше като хипнотизиран. Горещият вятър надигна праха около него и за миг замъгли всичко пред очите му.
— Не бъдете глупак! — надвика вихъра той. — В двайсети век не постъпваме така. Дайте ми го!
Рави Левин се усмихна и разтвори длан. Вятърът утихна и кафявият облак постепенно се спусна над земята. Той протегна идола на Хауснер.
— Ето. Това няма значение. Ако го бях счупил, Господ щеше да се присмее на суеверието ми. Дай го на генерал Добкин. Всичко хубаво.
Хауснер бързо закрачи по хребета, който гледаше към Ефрат. Разстоянието до реката беше стотина метра и Яков се зачуди как смята да се спусне Добкин, без да го видят, дори през нощта.
В основата на склона, някога подножието на цитаделата, растяха прашни ниски храсти, които приличаха на рицин. Имаше и тръстика, сред която навярно се криеха постовете на ашбалите.
Ефрат изглеждаше студен и примамлив. Докато вървеше на юг по границата на охраняемата зона, Хауснер облиза напуканите си устни. Хората спираха да копаят и вдигаха глави, за да го проследят с поглед. Той ускори ход.
Когато стигна до позицията на Маклуър и Ричардсън, забеляза, че двамата са издигнали сложно укрепление. Глинена стена заобикаляше висок до гърдите бруствер като миниатюрен замък. От тапицерия на седалки и изправени пружини бе направен малък навес. Усилващият се вятър го опъваше и заплашваше да го отвее.
— Прилича на Аламо.
Американците бяха покрити от глава до пети с мръсотия и пот. Синята униформена куртка на Ричардсън лежеше грижливо сгъната в ямата, отчасти завита в дамски панталон. Хауснер не се разгневи от факта, че военновъздушният аташе мисли за бъдещето. Трябваше да му отдаде дължимото. Той продължи, вече по-официално:
— Както навярно сте чули, предложиха ни условия за капитулация. Не можем да ги приемем. Вие обаче можете. При това не бива да се срамувате или да се боите. Риш ще ви задържи само докато се налага да запази това място в тайна. Каквото и да се случи, ще ви освободи. Абсолютно сигурен съм. Те не искат да настройват срещу себе си вашето правителство. Моля ви да напуснете този хълм. Така ще е най-добре за всички.
Маклуър седна на ръба на дупката и провеси вътре дългите си крака.
— Струва ми се, че съм полезен тук. Искам да кажа, че съм единственият човек с пистолет от западната страна на могилата. Снощи бях пръв тук и мисля, че попречих на ония типове да нападнат по този склон. Освен това внесох много подобрения в тоя имот. Ще остана.
Хауснер поклати глава.
— Не искам да оставате. И двамата. Това само усложнява нещата.
Известно време агентът гледа обувките си.
— Е, щом искате да знаете истината, и на мен не ми се ще да съм тук. Но и не желая да рискувам с оня Риш. Ако довечера му духнете под опашката, той бързо ще забрави неутралитета си и ще се опита да изтръгне от нас информация за слабите места на отбраната ви. Помислете за това.
Маклуър имаше право. Хауснер се обърна към Ричардсън.
— Полковник? — Военновъздушният аташе изглеждаше мрачен. Очевидно между двамата американци ставаше нещо.