Ричардсън се прокашля.
— Оставам. Но по дяволите, мисля, че бихте могли преди залез-слънце пак да се опитате да преговаряте.
— Ще имам предвид съвета ви, полковник. И ако някой от двама ви промени решението си… ще трябва да го обмисля в светлината на думите на господин Маклуър.
— Точно така — отвърна агентът. — И пратете насам малко от ония керосинови бомби, които правите. Довечера мога да хвърля една-две по храстите и тръстиката и да осветя целия бряг.
— Това ми харесва. След мръкване и преди да изгрее луната генерал Добкин напуска охраняемата зона. Ще тръгне от вашата позиция. Опитайте се да проследите на колко време сменят постовете. И изобщо му помогнете с каквото можете.
Маклуър не зададе никакви въпроси. Просто кимна.
Добкин стоеше до голяма черна топка, която стигаше до гърдите му.
Хауснер, който се приближи откъм позицията на американците, видя, че генералът я разглежда под върха на лявото крило.
— Откъде се взе това, по дяволите?
Военният вдигна глава.
— Паднало е от опашката по време на взрива. Лежеше на южния хребет. Лайбер го откри, докато търсеше провизии. Наредих да го донесат тук.
— Чудесно. Какво представлява?
Добкин го потупа.
— Кан казва, че било контейнер за азот под налягане.
Хауснер кимна. Газът изпълняваше хидравлични функции при аварийни ситуации, докато не свършеше.
— Можем ли да го използваме за нещо?
— Да, струва ми се. Това е енергия, която само чака да й намерим някаква работа.
— Пълен ли е?
— Според Кан, да. Има клапан, забеляза ли?
Яков почука по контейнера с кокалчетата на пръстите си.
— Съобщи на хората, че искам да помислят за какво да го използваме. Още един проблем, който да ангажира нашите кариеристчета. Бездейните умове са играчки на дявола… Което ми напомня… — Хауснер му подаде крилатия демон. — Какво е това?
Добкин внимателно го взе и дълго го разглежда.
— Това е Пазузу.
— Моля? — Яков се усмихна, но генералът съвсем сериозно изчовърка с нокът парче пръст от хиперболизирания пенис и продължи: — Демонът на вятъра. Носи болест и смърт.
— Хм… ценен ли е? — попита Хауснер.
Добкин вдигна очи.
— Не много. Фигурата е керамичнаи не е необичаен екземпляр, но е в добро състояние. Кой я откри?
— Бекер. Копаеше гроб за Хес.
Генералът почисти лицето на фигурката със слюнка.
— Всъщност не очаквах да намерим тук много неща. Това е бил върхът на цитаделата. Бойниците и стражевите кули. Странно, че е излязло от толкова плитка яма. — Той погледна към Хауснер. — Благодаря ти.
— Благодари на равина. Той преодоля ирационалното си желание да я счупи.
— Чудя се дали е било ирационално.
Останалата част от следобеда премина в изтощителен труд. Траншеите постепенно ставаха все по-дълги и по-дълбоки. На някои места се свързваха помежду си и всъщност целта беше да се организират в цялостна система — от северния до южния хребет. Отбранителните съоръжения по западния склон се състояха само от отделни окопи.
Преди залез Хауснер обяви почивка, за да могат да се погрижат за себе си. Мъжете трябваше да се избръснат. Очакваше спорове, но никой не възрази. След това разтвориха в същата вода кал и направиха маскировъчен „грим“ за лице.
Азотният контейнер се издигаше от кафявата пръст като монолит, черен и ням. Яков обеща половин литър вода на всеки, който измисли за какво да го използват.
Вятърът ставаше все по-силен и по-горещ. Прахът покриваше всичко. Хората с белодробни проблеми започваха да се задъхват.
Слънцето залезе в 18:16. Примирието свърши и съдбата им отново се намираше в собствените им ръце. Огненочервеният диск потъваше в тресавищата на запад. В небето, където нощта се срещаше с деня, изгряха първите звезди. Хоризонтът на изток вече чернееше като кадифе. Според древната еврейска концепция за измерване на времето денят почти изтичаше. Краят на шабат. Влиянието на равина малко щеше да спадне.
Хауснер се запъти към слабо охранявания западен склон. Откри малко дере, изолирано от всички останали, легна на земята и впери очи в променящото се небе. Както винаги в пустинята, въздухът бързо се охлаждаше и вятърът утихна. Яков гледаше, без да мига, чудните черни висини, осеяни с ярки звезди. Не беше виждал такова небе от детството си, когато всички дни бяха слънчеви, а нощите — звездни и вълшебни. Отдавна не бе лежал на открито под звездите.