При реките на Вавилон

Гласът на Мириам все повече се разтреперваше, ала когато наближи края, отново се извиси.

… Нека натежи доброто, а не злото. И в памет на нашите врагове повече не бива да оставаме техни жертви, техен кошмар и вледеняващи духове, а да им помогнем, за да утешим яростта им. Това е единственото, за което ги молим, за да можем накрая да живеем като човеци сред човеци и отново да има мир на тази клета земя за хората с добра воля, и този мир да се спусне и над останалите.

Хауснер слушаше само с половин ухо, докато последните думи заглъхваха в мрака. Безсмислена молитва — дори опасна за хора, които трябваше да живеят с мъстта и омразата в сърцата си, ако оцелееха. Мириам, Мириам. Кога ще проумееш истината?

Погребалната служба свърши. Яков осъзна, че всички са се разотишли и е останал сам. Погледна към мястото, където черното кадифено небе се срещаше с хоризонта — към Йерусалим. Представи си, че съзира светлините на Стария град, ала това беше просто залязваща звезда. Тя изчезна и в този момент Хауснер разбра, че никога няма да се завърне у дома.

Трета книга Вавилон. Портата на Ищар

Излизайте от Вавилон, бягайте от халдейци, с радостен глас разгласяйте и проповядвайте това, разпространявайте тая вест до край-земя; казвайте: „Господ изкупѝ Своя раб Иакова“. И не жадуват те в пустините, през които ги води: Той им изтача вода от камък; разсича скала, — и леят се води.

Исаия 48:20-21

21.

Дойдоха скоро след края на погребалната служба. Не в редица като предишната вечер, а на малки стрелкови групи по трима, шестима и деветима. Бързо и безшумно се придвижваха от едно укритие до друго. Избираха най-удобните маршрути, след като по време на миналата си атака ги бяха открили с много жертви. Ниските стени, преграждащи деретата, ги изненадаха, но те пропълзяваха отгоре им като змии и продължаваха нагоре към хребета. Снаряжението им беше внимателно подготвено, лицата им бяха почернени и за всяко нарушение на заповедите ги очакваше смъртно наказание.

Ахмед Риш се изкачваше заедно със заместника си Салем Хамади на известно разстояние зад напредващата армия. И двамата знаеха, че това навярно е последната им възможност. Провалът щеше да означава унижение и евентуална смърт от ръцете на собствените им хора или на трибунал, съставен от други палестинци. Нещо повече, Мивцан Елохим щеше да ги преследва до края на дните им. Можеха да прекарат остатъка от живота си в „Рамла“. По ирония на съдбата шефът на антитерористичната организация Исак Бург бе на една ръка разстояние, както и славата, и успехът. Риш заслони очи от навяващия прах вятър и се наведе към ухото на Хамади.

— Древните богове са с нас. Пазузу ни праща шерджи.

Другият арабин не беше сигурен за кого е пратен вятърът, така че само изплю пясъка от устата си и изсумтя.

Натан Брин разтърка очи и отново погледна, после изключи оптичния мерник и прегърна Наоми Хабер, която се гушеше до него.

— Очите ми са уморени. От залез-слънце виждам разни странни неща. — Младежът й подаде пушката. — Опитай ти.

Наоми прокара ръка през косата му и избърса потта и камуфлажната кал от челото му. Беше се случило неизбежното след прекараните заедно часове и изключително силното психическо напрежение, съчетано с факта, че нито един от двамата не знаеше дали ще оцелее до утрото. Тя се съмняваше, че би му обърнала внимание в някое телавивско кафене. Ала сега бяха във Вавилон и навярно в атмосферата на това място се бе запазила частица от някогашния разпътен дух на града.

Припряно се любиха между залеза и края на погребалната церемония, също като Хауснер и Бернщайн, но по-диво. От време на време някой от двамата изпадаше в паника и те спираха, за да огледат склона. Бяха се смели на странното си любовно приключение. Ала това беше преди, когато нямаше голяма вероятност ашбалите да атакуват. Вече бяха облечени и опасността от нападение ставаше съвсем реална.

Наоми Хабер доближи око до мерника и погледна през него. Това бе съвсем различно от състезателната стрелба. Съвсем различно. Можеше да поразява движещи се и неподвижни мишени с невероятна точност, но не и на такъв пресечен терен. При това нощем. Зловещата зеленикава светлина я смущаваше.