„Владо е на мост «Граф Игнатиев»“ — помисли Асен и отиде до бокса. Имаше пакет какао и кондензирано американско кафе „Хършли“. Разби лъжица кафе в чаша ледено мляко и се бърна на прозореца. „Владо е на Орлов мост!“ — имаше натрапчивото чувство, че той кара таксито и че страшно бърза да се отърве от опасен пътник. „Завива по «Руски», по «Толбухин» и лети към булевард «Дондуков», влиза в «11 август»… петдесет, сто, сто и петдесет метра, спира, плаща, качва се по стълбите, първи, втори, трети етаж, дървена стълба към мансарда, петнадесет стъпала. Вади ключа си, отваря… една секунда, пали лампата, две — минава по антрето и отваря стъклената врата!…“
Асен седна пред телефона, набра номера и зачака. Миг-два и тенорът изскърца в слушалката.
— Асен е — каза Москов. — Няколко думи! Например мога да ти кажа как правиш кульорите. Кашираш три карти, но твоите минават два пъти през ръцете ти. С две думи, търсиш кульор от осем карти!
— Акела спи ли? — попита Владо.
— Мога да го събудя!
— Недей — казва Владо. — Как оценяваш мълчанието си?
— Партежон!
— Ти си луд!
— Ще похарчиш парите и ще поискаш от Акела да ти възложи работа. Междувременно този трик ще стане популярен във всички карета!
— Една трета?
— Като за приятел тридесет хиляди!
— Убиец!
— Да те поздравя ли с решението?
— Да.
— Поздравявам те!
— Благодаря… Утре по обяд в плик. Никаква поща! Писмо можеш да не пишеш.
— Разбирам. — Владо мълча известно време. — Досещаш ли се какво ще се случи при реванш?
— Ще го обмисля тази нощ! — Асен затвори телефона, стана и на пръсти влезе при Акела. Професорът спеше като умрял, с отворена уста и бели чорапи. Дори в най-големите горещини Андрей Андреев не се разделяше с памучните си чорапи, с боне за сън и с навика да смуче пръста си.
Асен отиде в банята. „Тази нощ спечелих аз“ — извика той, докато водата се стичаше по главата му.
Асен Москов скочи и разтърка очи. Спеше в ателието на Акела. През пердетата видя зенита на слънцето, на масата последствията от вечерта. Пепелниците и чиповете стояха разхвърляни върху сукното. Под душа се сети за съня си. „Има си хас това видение наистина да прилича на Адриана!“ — затворил очи, той възстанови цялата прелест на миража си. Измит, загладил с длани косите, Асен влезе в спалнята на Акела. Завари го завит с чаршаф и с чаша изстинало кафе в ръцете.
— Имам аритмия, световъртеж и болки в черния дроб — проплака Акела. — Чувствам се на сто години, а в два часа ще дойде Адриана. Отсечен дъб! Едва сега мога да кажа: „Аз съм Акела!“
— Излез на въздух — предложи Асен, — да изпием по един бульон? Ще се почувстваш по-добре.
— Нито мога да ям, нито да пия! Искам да ида в Боровец! Провери по телефона дали фондът може да ми осигури стая от тази вечер!
Докато Асен получи съгласието на фонда, Акела преброи парите си, избръсна се и освежи с горещ пешкир лицето. Облечен в кремав костюм, с бяла панама и силни коси, разпилени върху яката, той приличаше на сатир, заминаващ на минерални бани.
— Ето ключа — Акела чакаше колата да загрее. — Държа Васил Каров да не идва в мое отсъствие!
— Защо?
— Адриана е млада жена!
— Как да те разбирам?
— Не, че ти вярвам — засмя се Акела, — но те познавам! Няма да рискуваш благоволението на професор Андреев заради една жена. Дори да е златна!
Асен се прибра в къщи, преоблече се, взе плика, който Владо беше оставил за него, и излезе. В един часа беше в Руския клуб. В един и половина тръгна към ателието на Акела с бутилка уиски под мишница, в джобовете му шумяха хиляди левове, прехвърлени от „тунксрама“ на Акела в неговото владение. Щеше да разполага с дома му, с любовницата му, с леглото му, щеше да злоупотреби с доверието му и да се постарае това да не остане в тайна. „Ти си умрял вълк, Акела!“
До два часа успя да разтреби хола, да изхвърли пепелниците, да прибере масата за покер. В два и половина наля чаша скоч, смени плочата на грамофона и се просна на нара. В три и десет се затътри сънлив към вратата и отбори на непознатото момиче.
— Кого търсите? — попита той.
— Професор Андреев.
— Замина за Боровец.
— Не може да бъде!
— Щом ви казвам, може! — натърти Асен и се приготви да затвори вратата.
— Не е ли предал нещо за мен?
— Не… Всъщност коя сте вие?
— Казвам се Адриана.
Докато вървеше след нея и после, докато пръскаше лицето си с вода, Асен си даде сметка, че тази Адриана, която чакаше, не съществува, че тя се яви в съня му, но му натрапи представата за достоверност и го изправи пред разочарования. Онази имаше едър бюст и силни крака, тази носеше кафяв пуловер и жълти велурени панталони, под които можеше да предположи повече финес, отколкото крещяща плът. Онази от съня му имаше меки очи, тази сини, остри като ками, бързи и опипващи.