— Уплаши ме! — извика тя. — Не очаквах да те срещна тук.
— Пораснала си — отговори Васил. Тази среща го развесели. — Бялата коса ти отива.
— Това е Антон Гаев — каза Зоя.
— Чувал съм за вас.
— Заповядайте на нашата маса — в гласа на момчето имаше нещо от онази интонация, присъща на мъжете, несвикнали да им отказват.
— Аз съм човек на възраст. Ако ви е интересно, елате вие.
Антон скочи веднага, но Зоя се поколеба и това не убягна на Каров. Когато все пак стана и смени стола, лицето й не беше победило смущението. Васил намести стола й, почака да седне…
— Това е Велин Велинов, а това са Антон и… — в този момент името й изчезна от главата му. По всяко друго време на деня, по всеки друг повод би се сетил, по-точно, никога не беше го забравял, но в мига то беше на огромни разстояния от паметта му. От опит знаеше, че е излишно да се насилва. — Антон и неговата приятелка! — завърши представянето й по-троснато, отколкото би искал.
Настъпи глупаво мълчание. Каров виждаше, че лицето й пламти, че оскърблението тежи, че Антон, гледал нащрек сцената, не крие иронията си.
— Казвам се Зоя!
— Паметта ми изневерява. — Каров се усмихна, повика келнера.
— Какво ще пиете?
— Аз нищо. — Зоя се вдигна от стола. — Ще се върна.
— Обиди се — каза Велин. — Паметта невинаги подава информацията, която ни е необходима.
— Паметта игнорира само ненужната информация — отговори Антон.
— Невинаги. Забравял съм и много важни неща.
— Случаят не е такъв. — Антон говореше спокойно, като човек, свикнал да изказва мислите си, очакващ от другите да го изслушват. — Аз пия уиски.
— Ти, Велине?
— Все едно.
— Тогава да пием уиски! — каза Каров. — Една бутилка и всичко, което се полага с нея.
Когато келнерът отиде да изпълнява поръчката, Антон каза:
— Насилвате ли се да приемете компанията ми?
— Не — отговори Васил.
— Надявам се, че това не е гола любезност. Вашият приятел знае ли кой съм?
— Едва ли.
— И не мислите да му обяснявате?
— Не вярвам да го интересува… — Зоя се връщаше. Стори му се по-хубава, по-привлекателна от всякога. Отслабването беше изострило линиите на лицето й, беше я състарило по онзи вълнуващ начин, по който остаряват двадесетгодишните момичета. Алкохолът беше засилил блясъка на очите, неволната обида разширяваше ноздрите, вълнуваше деколтето.
— Как намираш Антон? — попита Зоя. — Красив е, нали?
— Да…
— Не занимавай хората с мен — каза Антон.
— Сигурна съм, че Лилда му е надула главата. Права ли съм?
— Случвало се е да чуя нещо…
— Нещо маловажно, нали? Нещо, което сте забравяли веднага! — гласът на Антон издаваше злобни интонации, очите му се насилваха в орбитите, но такива усилия предизвикват само сълзи. Каров едва се въздържаше да не му го каже.
— Името забравих случайно. Прекъсната връзка между мозъка и езика… колкото до вас… запомнил съм, че сте красив. Днес се уверявам лично.
Каров увлече Велин в разговор. Без да назовава имена, обясни защо смята стената на Борис Попов лоша, дори вредна.
— Питаш как умря Асен. В борба срещу този вкус. Изпълнителят няма вина, работи върху готови проекти, но ако има амбицията да бъде автор, трябва да се съпротивлява, да влияе, да променя вкус, да оспорва лекото съпротивление. Артистът избира от натурата само това, което го привлича истински. До такъв подбор се стига бавно, след къртовска работа. Тръгни по улицата, излез сред природата, прави го за спорт, мисли за жени, но дръж съзнанието си нащрек. Това, което подразни периферното зрение, това, което те наслади, без да го регистрираш, това именно е твоят вкус, това трябва да се превърне в твой стил. Ако застанеш пред статива с мисълта как да запълня тази дупка, по-добре зарежи картината. Човек става артист едва когато овладее умение и вкус и превърне в средство за борба с темата.
— Ненавиждам Борис — каза Велин.
— Ощетил те е.
— Видях го да израства в очите си, да се превръща в маниак. „Вяра в собствените сили!“ — много пъти съм я чувал тази фраза. Отнесена към Попов тя губи смисъл, изражда се в грубо незачитане на всичко извън него, в деклариране на творческа мощ, която липсва. Той притежава една от най-противните черти, които съм срещал у хората. Раболепен е с всички, от които зависи, и жесток с всички, които зависят от него.