— Толкова по-зле за Борис Попов. — Каров наля уиски на всички, вдигна чашата си за „наздраве“ и се върна към разговора. — Беше близък с Асен. Уредих да му възложат стената, но за миг не съм се лъгал, че го правя заради него. Закъснял акт на признателност към Асен, нещо като преклонение пред паметта му. Звучи надуто? Докато съм в секция „Монументална живопис“, Борис няма да цапа стените на София. Ще спра и теб, ако се окажеш негоден.
— Преди да ме спреш, ще трябва да ми помогнеш…
— За какво мислиш, че съм те довел тук?
— Василе!
— Не скачай като петел. Плевенския мавзолей. Ще те включа като съавтор, ще направиш проектите, ще избереш темата, разцветките, всичко. Ако успееш, ще ги принудя да признаят дебют. Ако мине без корекции, ще пиша името ти пред моето и ще остана консултант. Ако се наложи да преработвам проекта, ще те опитам трети път, на друга стена.
Каров виждаше, че Велин се задъхва от радост, че настроението му прави впечатление на Антон и че малкият е започнал да се вслушва. Велин не се владееше. Това суетно момче беше толкова развълнувано, че беше престанало да се интересува как го възприемат околните.
— Какво те кара да ми помагаш? — попита той, насилвайки дрезгавия глас.
„Наистина, какво ме кара да се заемам със съмнителни начинания?“ В ресторанта влезе Стив Дяков. „На никого не бих се зарадвал повече!“
— Дяков! — извика той. — Стив!
— Зает ли си? — попита Стив.
— Почакай ме, ще отидем да вечеряме.
Стив се подпря на бара и заразглежда компанията с присъщото си нагло любопитство.
— Ще отговориш ли? — Велин гледаше на бягството му като на заплаха.
— Ако Асен наднича отнякъде, би бил доволен. Уверявам те, че това е единствената причина. Плащам, моля!
— Няма да Ви позволя да платите бутилката — каза Антон.
— Кой ще я плати?
— Аз!
Сервитьорът дойде на масата.
— Работите ли, Гаев? — попита Васил, но гласът му издрънча метално и Стив наостри уши.
— Следвам.
— Тогава баща ви ще плати бутилката. Как мислите, мога ли да приема?
Антон отбори уста, но тежкият поглед на Каров го накара да се откаже.
— Не обичах Асен! — Велин продължаваше да не вижда нищо извън вътрешните си вълнения. — Длъжен съм да ти го кажа.
— Знам… — Васил плати, прибра рестото, цигарите си. — Това не би променило отношението му. Спомни си Жак. Ако е още жив и разнася из града маниашките си костюми, причината е пак Асен Москов!
— Преувеличаваш!
— Не мога да обсъждам Асен с тебе. Искам да знаеш, че ако си срещал значителен човек, това е бил Асен Москов!
Каров стана, кимна на Антон и Зоя и отиде при Стив.
Вечеряха, пиха бяло вино, говореха незначителни неща. Заведението започна да се пълни, стана шумно, върнаха се в бара. Велин си беше отишъл, но Зоя и Антон продължаваха да пият уиски на същата маса. Подпряха се на бара. Усмивката играеше по лицето на Стив, и знаеше точно какъв въпрос ще зададе.
— Не бой се — каза Стив. — Няма да те питам известни неща. Исках да се уверя, че това е момичето, което срещнах по стълбите у вас. — Каров кимна. — Има ли смисъл да ти казвам с кого съм срещал малкия?
— Не. — Каров се усмихна приветливо, но беше шокиран от реакцията на Дяков.
— Ти си с понижена чувствителност. Дълго мислих откъде идва спокойствието ти, къде намираш сили за работа при всичките камъни, които валят на главата ти… смърт на близък приятел, разрив с жената и т.н.
— Не се занимавай с мен! — Каров опита да го прекъсне, макар че беше започнал да мисли върху думите му и с тревога откриваше, че е чул истината.
— Не мога да напиша книга за Москов, без да те познавам добре. Колкото повече те разбирам, толкова се задълбочава страхът ми. Ако ти си бил най-близкият човек на Москов, тогава неговият образ е пълна измама. Думите ми нямат за цел да те наранят?
— Е, и? — каза Каров.
— Не съм срещал човек, който познава Москов и не му е лично задължен. На един е помогнал в кариерата, други е облагодетелствал с пари, борил се е срещу професор Андреев, срещу някой си Киряков, но и в двата случая мотивите му са повече от благородни. Знаеш ги, нали?
— Никой не ги знае по-добре от мене.
— И ти си между тези, които дължат ако не всичко, то поне значителна част от успеха си на Москов. Ще го признаеш ли?
— Никога не съм го отричал?
— Москов е говорел за тебе като за най-близкия си приятел. Чувал ли си го да те квалифицира така?
— Естествено.