— Ти също си употребявал този израз по негов адрес. Ще отречеш ли?
— Не.
— И какво излиза? Че ти и той, съученици, състуденти, колеги едва ли не сте се моделирали по един тертип. Така ли?
— Горе-долу.
— Москов е мъртъв, нямах случая да го видя, но теб познавам достатъчно, за да се усъмня в него. Ти си краен егоист, безогледен към всичко, което не се отнася до личната ти суета, дом, кариера, контакти, няма значение. Ти си чакал Лилда десет години, заради нея отказа помощ на Асен в най-тежкия момент от живота му, ти си бил луд за тази жена. Така ли е? Не очаквам отговор. Постави се на мое място. Когато тя реши да те напусне, ти не промени нито настроението си, нито темпа на работа, нито навиците. Как би обяснил връзката си с това момиче, лекотата, с която даваш бащински съвети на любовника на жена си… Има едно-единствено обяснение, ти си човек без сърце! Ти не си обект на моя интерес, но ако най-близкия приятел на Асен Москов е бил Васил Каров, тогава портретът, който си съставих за Москов, е инфантилен и лъжлив. Не мога да го изписвам като съвременен Христос, като безкористната кротост, като абсолютната доброта съпътствана от трезв ум и чувство за реалност, ако го съпоставям с теб. Разбираш ли в какво се състоят проблемите? — Каров кимна. — Обясни ми тези противоречия.
Каров мълча много дълго. Асен Москов, всичко се въртеше около него, целият му живот доби този знак. За добро или за зло, той легна като кръст върху гърба му и всякакви опити да се освободи доизграждаха и без това неласкавата представа за него. „По дяволите представата им за мен! По-лошо е, че не мога аз, Васил Каров, да се отърва от горчивия вкус на вината!“
— Асен знаеше много от пороците, които ти ми приписа, но те не го интересуваха. Дребното ровичкане не беше негова работа, той ни приемаше като владетел поданиците си, беше готов да ни прощава, предварително известен за нашата подлост, вътрешна мизерия. Ще бъде грешка да съдиш за Асен по мен. Той не приличаше на никого, той беше Асен Москов. Да напишеш книга за него, значи да се издигнеш над клюката. Той съществуваше в тази кал, без да се оваля в нея, той беше красотата, той беше красив мъж, живя красиво, общуваше с красиви жени, грижеше се за разкрасяването на хора и умря красиво. Не виждам причина, пишейки за него, да се ровиш в мен.
— Поставяш ме на място?
— Казвам ти истината. Имам много недостатъци, но не лъжа.
Този път Стив Дяков мълча дълго, а когато вдигна глава, очите му бяха загубили предизвикателния си блясък.
— Не знам как да ти го кажа, но модна къща „Диана“ се премести в сградата на леката промишленост. „Диана“ става френска гимназия. Министерството на просветата е решило, че разголена женска фигура не може да стои пред образователно заведение. Наредено е да бъде махната.
— А стената?
— Засега няма разпореждане, но очакват да последва… Знаеш в какъв смисъл, замазване и изписване на подходящ сюжет.
— Значи, Асен Москов е загинал напразно!
— Знаех, че това ще бъде първата ти реакция.
Васил Каров не очакваше такъв удар. Почувства треперене на тялото, гняв, зараждащ се като тайфун, бавно, като на шега, като че ли придружен от вътрешна музика.
— В този паметник е вложен смисълът на цялото ни съществуване! — Каров се вдигна от стола, остави десет лева за бармана и тръгна към вратата. Стив не опита да го спира, друг направи тази грешка. Антон Гаев скочи от масата си и препречи пътя му. Младото му тяло трепереше от нерви, напрегнатите му очи едва въздържаха сълзите.
— Бяхте груб с мене! — гласът му фалцираше, намирисваше на истерична сцена. — Трябва да ми се извините веднага!
— Остави ме на мира, момче!
— Не ме наричайте момче! Няма да позволя да се гаврите с мене!
— Не се гавря с тебе, остави ме на мира!
— Не ми говорете на ти! Чувате ли? Забранявам да ми говорите на ти!
Без външна проява на гняв Каров замахна, стовари тежък шамар върху възбуденото лице на момчето и го смъкна в краката на Зоя. Пил видимо повече, отколкото можеше да понася, уплашен и сразен от удара, Антон Гаев допълзя до стола, скри красивата си глава в длани и се разплака.
Каров поседя на вратата миг-два, кой знае защо, очакваше реплика или някаква намеса от Стив Дяков, когато такава не последва, сви рамене и излезе.
8
Изложбата на Асен Москов беше насрочена за дванадесети януари събота, в осемнадесет часа, но залата започна да се пълни близо час по-рано. Каров беше завършил подреждането предишния ден, сега използваше времето, за да пререди някоя стена, да размести картини, които биха изпъкнали по-добре от друго място, в залата влезе Вера Манолова.
— В сила ли е предложението? Мога ли да избера картини?