Каров кимна. Преструваше се, че гледа каталозите, че разлиства монографията, но очите му следяха тази жена. Вера се разходи из залата, хвърли бегъл поглед, после започна да гледа картините поотделно. Каров чувстваше вълнението й, картините я бяха извадили от привидното безразличие.
— Ако разместим местата на „Равновесие“ и „Натюрморт с роял“, като че ли ще бъде по-добре? — Каров веднага схвана основанията на това предложение.
— Разместете ги — каза той.
— „Равновесие“ е тежка картина?
Каров свали платната, размести ги и се върна на масата. Вера продължи да гледа.
— Как мислите, Каров! — извика тя. — Публиката ще хареса ли картините?
— Надявам се.
— Как оценявате всичко тук?
„Какво да й отговоря?“ — Каров беше нащрек с тази жена. С удоволствие би я видял да си отива. Присъствието й създаваше смут, който не беше свикнал да чувства. „Какво ли обвинение ще ми хвърли в лицето?“ — мислеше, докато пресмяташе отговора.
— Не за първи път ви казвам, че ценя тези картини!
— Искам да го чувам непрекъснато — Вера седна до него. — Вие се сърдите. В кафенето бях груба, можете ли да ме извините?
— Няма за какво да се извинявате… Асен е странен художник, друг такъв не е имало.
— Каква реакция очаквате от критиката?
— Традиционната ще оцени изложбата като камерна.
— А авангардната?
— Не вярвам в такава критика. Няколко критици ще я изберат.
— Ивайло Денев?
— Да.
— Вие няма ли да пишете?
— Не подреждам мислите си писмено.
— Ще ви помогна.
— В смисъл?
— Вие ще ми обясните какво виждате, как са изпипани, в какво се състоят качествата, аз ще го напиша.
— Нищо няма да излезе!
— Защо? Четох монографията на Денев. Съдържа предимно общи приказки. От нея не може да се разбере през какви мъки е минал Асен или какво иска да каже. Можем да осветлим тази страна на творчеството му.
— Това значи, че виждаме едно и също в „Равновесие“ например!
— Важно е какво виждате вие. Статията ще носи вашия подпис.
— Не, няма смисъл!
— Има смисъл, Каров! Асен свършва тук, в тази зала. Картините ще потънат по домове и галерии, ще изчезнат завинаги, някои ще отидат у бившата му жена, при вас, при мен и той ще се окаже художник на тесен кръг любители, докато съвсем изчезне за професионалистите. След години дори по монографията няма да може да се възстанови това малко творчество. Предлагам да направим списък на движещите се картини, коя в кой дом отива, на какъв адрес, в коя държава. Да направим съвестен анализ, уверявам ви, дължим го на паметта му.
— Добре, „Луда вода“… Елате! — Каров я поведе. — Привидно весела картина, ярка цветова техника, широко движение на ръката, крупен щрих, това виждате, нали? — Вера кимна. — Оттук нататък започва проникването. Загубен фокус в перспективата. Усмивка — гърч, изливане на енергия, започнало с отприщена вода, превърнало се в изтичаща кръв. Виждате ли?
— След като го чуя.
Влезе журито.
— Предстои скандал — каза Васил. — Почакайте в кафенето.
Вера Манолова взе ръката му.
— Ще опитаме ли? Обещайте ми, че ще опитаме, Каров! Един ден ще бъдете щастлив, че не сте отказали.
— Добре. Ще опитаме. Нямам сили да ви откажа.
Вера понесе гъвкавото си тяло към вратата.
— Ще ви донеса кафе! — извика тя, заобиколи официалните представители на Съюза и напусна залата.
Изложбата мина без успех. Професионалистите бяха свикнали да гледат на Москов като на човек, занимаващ се с мода, схванаха посмъртното излагане като демонстрация на хоби, като жест пред една нелепа, ненавременна смърт. Това настроение се отрази на разпродажбата. Откупени бяха десет картини. Два портрета купи Каров, за Адриана и за монаха, „Луда вода“ за себе си. Картини взеха Денев и Станислав Манолов, пет платна получи Вера по предварително договаряне със Съюза. Това беше всичко. Пресата беше още по-хладна, задоволи се да информира за откриването на изложбата, но не допусна истинска рецензия между колоните си.
Откриването беше шумно и вяло. Ивайло Денев прочете объркано, задръстено от чуждици представяне. Каров пиеше кафе на масата с монографиите и разглеждаше тълпата. Освен официалните гости и представителите на съюзите, публиката приличаше много на тази, която присъстваше на Асеновото погребение.
— Как мислите? — Вера беше над главата му. — Триумф, нали?
Лицето й сияеше, беше облякла официална рокля, изглеждаше по-млада, отколкото беше, по-хубава от всякога. „Чака го пълно забвение!“ — Каров обмисляше отговора, когато искаха да издигнат и да разхвалят някого, ангажираха пресата, телевизията, Каров го знаеше по себе си. Тук интересът беше служебен, церемониалът задължителен, вниманието куртоазно. „Не, няма да й кажа това!“ — Каров остави чашата и се изправи.