— За това сме тук, за да подготвим триумфа.
Вера приближи, чувстваше парфюма й, виждаше възбудената руменина, заляла лицето й.
— Защо му отказахте пари? — попита смутено.
Желаеше да получи задоволителен отговор. Имаше нужда да вярва в дружбата на тези мъже.
— Не разбрах в какъв миг ги иска — каза Васил. — На другия ден, след два дни… бих му дал всичко, което имам… Току-що се беше родил синът ми, няколко часа преди това Лилда се върна от болницата. Не разбрах пред какво изпитание се намира. Няма по-нещастен ден в живота ми. Чувствам се мръсник, кълна ти се, не разбрах пред каква Голгота е застанал.
— Мисълта, че си го предал за пари, беше непоносима! — Вера мушна ръката си под лакътя му. — Знаеш ли кога се усъмних в представата си за тебе?
— Не.
— Когато разбрах, че при развода си оставил всичко на жена си. Сигурна съм, че Асен не е бил разменен за монети, поне не от теб.
— Кой ти каза толкова подробности?
— Каров? — Стив Дяков се промъкваше през тълпата.
— Не те видях досега — каза Васил.
— Церемонията ще става все по-безинтересна. Да пием по нещо?
Каров се готвеше да даде съгласието си, когато Вера каза:
— Каров е зает! Поканих го на вечеря.
Вечеряха в Клуба на архитектите. Разделиха се с уговорката да изчакат критиката и да се заемат с анализирането на картините.
— Какво те кара да мислиш, че Асен… чувала ли си го да говори за самоубийство? — Каров държеше вратата на пежото, приклекнал на тротоара, така че главите им бяха на едно ниво.
— Никога!
— Сигурна си, че смъртта му не е нещастен случай?
— Да.
— Странно! — Каров се изправи. — След погребението отидох на онова място… Асен е могъл да вземе онзи завой!
Вера запали колата, затвори вратата, свали стъклото.
— Аз бях на същото място преди погребението — каза тя.
Иван Янев, културно аташе в Берн, откри изложбата на Каров. По-късно картините щяха да заминат в Цюрих, Никозия, Атина, преди да се върнат в София. Вместо в Берн Каров отиде в Созопол. Преснима четири корабни снимки върху платна, опъна ги на рамки, прибра ги в багажника и замина. Термометърът се движеше около нулата, но още по пътя застудя, а на морето слезе под десет градуса. Настани се у Христос Ливанди, майстора на лодки, разпъна статива, но малката чугунена печка разкъсваше студа само на метър в диаметър и вкочанен, усещащ началото на треска, отиде в старото кафене. Изпи две „Плиски“ с горещ чай, дойде на себе си и се отпусна. До него висеше декоративна рогозка, така че да крие от раменете нагоре хората, седящи на съседната маса. Загледа се в ръцете: ръце пипащи чаши, палещи цигари, ръкостискане на ръце, видя дълги изящни пръсти, възлести, загрубели от работа, спокойни ръце. Оставени да отпочиват, дейни и бързи като след ровене, нервни, плахи, всякакви. Прибра се в квартирата. Премести масата до печката, даде гръб на огъня и седна да рисува. През останалата част от деня и през цялата нощ търсеше смисъл на картината. Скъса стотина листа, докато стигне до решение. На разсъмване идеята доби окончателна форма. Корабът застана в средата на картината, превърнат в къща за мода, под ватерлинията разположи сграфитото, което с Манолов направиха за „Диана“, като постамент нарисува скулптурата на богиня Леда с главата на Асен Москов, крепящ с едната ръка кораба (подобно палячото на Пикасо от розовия период), самия кораб, обхванат от пламъци, разпадащ се, разбито пежо в краката на Асен Москов в пресен гроб, с чаша кафе в ръцете, цвилещи коне, оставени да търсят паша на паважа, хвърчаща козметика, рокли, обувки, модни журнали… когато свърши, натъпка печката с рисунките и легна с дрехите. Зави се, с каквото намери. Треската се засили. Когато на сутринта гъркът донесе термометър, Каров разбра, че е много болен. Температурата наближаваше четиридесетте градуса. Грип, нищо особено, но пет дена го закова за леглото. Когато се вдигна, краката не го държаха, ръцете му трепереха, чувстваше се слаб, безпомощен. Не се реши да запали колата и да се върне в София. Петте дни прекара във взиране в картината и реши да посвети цикъла на Асен Москов. Дълго мисли как да го нарече, докато в ръцете му не попадна разказ, на който се мъдреше латинското заглавие „Мемория етерна“, това беше най-подходящото заглавие. Студът намаля, но продължи да е под нулата, духаше мелтем и Каров избягваше да излиза. Майката на Христос, баба София, готвеше, купуваше коняк от бакалницата. Ходеше да пълни термоса с кафе, цъкаше с език, с изкуствените си зъби и цял ден бродеше като призрак из голямата къща на Ливандите. Братята на Христос плаваха из Атлантика, жените им работеха в консервната фабрика, децата ходеха на училище, така че баба София цял ден му правеше компания. Петимна за приказки, в началото непрекъснатото й ломотене го дразнеше, но като падна температурата започна да се забавлява. Рисуваше катастрофата на Асен, припомняйки си нощта след погребението. „Вътрешната светлина“ — все още наричаше така чувството, което го обзе на онова място на градевското шосе. Каров заби носа на колата в тинята, като бивол на водопой, изписа заспалото село, потънало в летаргия и Асен Москов по корем, в полупрофил, в локва кръв, изтекла от устата му, която се спускаше надолу по руслото на реката, за да я превърне от жалка бара в буен порой. Баба София се кръстеше, колкото пъти погледне картините и на силния си гръцки акцент питаше: „Къде си видял кораб на сухо? Къде си видял кръв да тече равно? Кръвта се спуска в земята, светлината на човека иде от душата, през косата топли, през очите свети. Кръвта е черна, черна като земята…“ Каров започна да се заслушва. „Несрета те мори, момче, вина те гази, всичко грозно рисуваш, само мъртвото красиво! Не сърди Господа, момче! Не търси съчката в окото на брат си, погледни гредата в своето око! Не е за съжаление мъртвият, той е при своя бог, на него му е въздадена правда, него го мерят така, както е мерил той на земята. Смири се, погледни света с окото на твореца! Само онзи горделивец, лукавият, опитва да промени нареденото, затова се пържи в собствената си лой! Виж реда, подчини му се! Смокинята не расте върху репей, това е казано отколе и отколе се знае, че кораби не вървят по камъни.“