— Сега ще дойдеш на себе си.
Пиха. Вера възвърна цвета на лицето си, запали цигара. Каров, отдавна, вече цял ден, очакваше отпускането й, за да й покаже картините. Нареди ги, подпрени на стената и седна на единствения стол с гръб към печката. Пиеше френски коняк, пушеше английски цигари и следеше реакциите й. Вера мълча дълго, от време на време срещаха погледите си, знаеше, че въпросите напират в нея. Лицето й изглеждаше напрегнато. Каров го взе за гневно. Очакваше да чуе, че се бърка в непозволени подробности от интимния живот на един покойник. За негова изненада Вера каза:
— Критиката остана студена пред платната на Асен. Сравнен с тебе, той е ученик. Казвам го с болка.
— Глупости! — Каров я прекъсна. — Асен беше това, което наричат слънчев тип. — Васил прибра картините, придърпа стола към леглото. — Трябва да минат години, много вкусове да отживеят, за да се разбере до каква степен Москов или Каров имат стойност.
— Не ме заблуждавай! — Вера отхвърли одеялото, изпъна крака, протегна празната си чаша. Каров наля коняк и седна до нея.
— Кажи ми, без екзалтация, ако трябва да пишеш за Асен, в какво виждаш достойнствата му… че да го сравняваш със себе си. Всеки критик, би нарекъл такова сравнение несериозно.
Облегнат на меките възглавници на баба София, с бутилка „Мартел“ между краката, Каров повтори от свое име библейските уроци на старата гъркиня.
— Асен беше роб на красивото, на божественото начало в природата, на човека. Зрителят се респектира повече от дявола, затова деформацията, страшната, уродлива представа за света, гърчът на грозното привличат окото като магнит, създават илюзията за богат и изранен вътрешен мир. Асен знаеше, че кръвта е черна, че не се лее, че прониква в пласта на земята, откъдето произлиза и където се връща за гниене. Знаеше, че мъртвият не е в негова власт, подчиняваше се на установения ред, знаеше, че върху репей не расте смокиня, че кораби не вървят по камъни. Агонията не беше негово чувство. В най-мрачните си картини той не отиваше по-далече от тъгата, в съпротивата си — от иронията. Знаеше, че е излишно да вади треската от окото на ближния си, преди да е измъкнал кола от своето! — Каров направи дълга пауза. Знаеше, че цитира, но без да развие чувство на имитатор и без вина от неволната спекула. Не я разви дори когато Вера каза:
— Колко красиво говориш!
Мълчанието ги натисна. Пиеха, гледаха през прозореца. На улицата, група деца поливаха с вода наклона между къщите с надежда да направят пързалка.
— Не съм била с мъж близо година — каза Вера. — Не издържам вече.
Каров не разбра.
— Асен няма нужда от монашески актове.
— Налей ми коняк! — гласът й изфалцира нервно, накара го да я погледне, да види унижение на лицето й.
— Вера?
— Искам те! — каза прегракнало, дори злобно. — Като лекарство!
Васил взе ръката й.
— Ще бъде глупаво!
— Страшно глупаво ще бъде! — кимна Вера. — Особено събличането! — отново млъкна и мълча дълго, преди да повтори: — Искам те, Василе!
Каров стана, подаде й ръка. Сега седяха прави един срещу друг, беше достатъчно тъмно, за да виждат подробности, и въпреки това уличната светлина беше твърде силна, за да се скрият един от друг.
— Заключи вратата! — каза Вера.
Каров се подчини. Остана там, подпрян на касата. Мисълта му още не беше обхванала предложението й, очакваше гавра, груба шега, кой знае какво… Вера измъкна пуловера през главата си, хвърли го на земята, наведе се, вдигна го и го преметна върху облегалката на стола. Съблече се бързо. Каров виждаше как сгъва панталона върху пуловера, бельото.
— Не стой като глупак! — извика Вера.
Каров се бавеше. Видя я да отмята завивката, да скача на леглото, да се завива до брадата. Тогава се съблече. Направи го припряно и за разлика от нея не вдигна дрехите си от земята. Вера трепереше. Прехвърли крак върху нейните, с едната ръка обви раменете й, с другата заопипва гърдите и корема, слабините…
— Не се насилвай да ме целуваш — каза Вера.
Вечеряха с Ливанди. Баба София и децата се прибраха, жените почистиха масата, донесоха риба, доляха каната с вино, оставиха дамаджаната в краката на Христос и се оттеглиха по стаите. Вера се държа, като че ли нищо не се в случило, като че ли отношенията им не са претърпели никакви изменения. Вироглав строител на лодки, Ливанди беше приятен събеседник, духовит, словоохотлив, с възпитанието на моряка, свикнал да бъде почтителен, без да е раболепен към онзи, който му плаща. В дванадесет часа Вера стана, каза: „Доспа ми се!“ и се качи в стаята. Христос и Каров продължиха да пият. Каров по-скоро се наливаше и се налива дотогава, докато състоянието му не направи впечатление на Ливанди.