Пиха вино. Вера се държеше спокойно, макар че говореше неща, които биха предизвикали сълзи на повечето женски лица.
— „Ще ме потърси ли?“ — беше единствената ми мисъл. — Влюбих се в теб, Василе! Проклятието ми е да се влюбвам в художници! Кой знае! Никога не разбрах как полудях за Асен… Не знам дали имам право да го кажа… ако имам някакъв кошмар, това е мисълта за него!
— Кошмарът е бивша мечта! — каза Каров.
Сервитьорът донесе бутилка уиски и бележка: „Това е от първия ми хонорар. Не можете да откажете! Антон Гаев.“ В приливи на добро настроение Каров написа на обратната страна: „Заповядайте. Възрастта ми позволява такава покана.“
Зоя използва първата възможност, за да прошепне: „Коя е тази жена?“ Каров не отговори. Пиеха, но разговорът вървеше по двойки, общо взето, вяло, дори скучно потече тази вечер. „Защо ги покани?“ — питаха очите на Вера, но Каров виждаше умението й да общува с непознати, безинтересни хора, да води нищо незначещи, никого неинтересуващи разговори, да поддържа светско лицеприятие с лекотата, с която изпълняваше служебните си задължения. „Имам нужда от такава жена!“ — мислеше Каров, загледан във външната й учтивост, в умението й да чува, когато не слуша, да вижда с тила си, да общува с един процент от сетивата си.
Лилда го държеше нащрек, всичко можеше да се очаква от бившата му жена, от устата й можеха да потекат подробни и цинични спомени за бивши любовници, съзнанието й, мисленето й бяха пошли и думите ги илюстрираха по изненадващо издайнически начин. Вера никога не поиска да се възстановят щетите й след катастрофата на Асен, към никого не се обърна, не прояви никакви претенции. Лилда? „Подаръкът е начина на богатия да се радва на богатството си!“ — Каров беше чул някъде тази фраза, но тогава вместо „радва“ беше нанесъл своя корекция. „Да оправдае богатството си!“ — му се струваше и по-вярно, и социално по-точно. Наблюдавайки Лилда, той разбра защо авторът е формулирал така тази сентенция. Едно от удоволствията на жена му беше да прави подаръци. Припомняйки си маниера на Москов, Каров бързо разбра, че нещо не е в ред. Поднасяйки подаръка си, Лилда намираше начин да оповести цената му, произхода, трудността на доставянето. Колкото повече потискаше този, на когото е поднесла дар, толкова повече радост светеше в очите й, толкова по-доволна, по-охолна, по-светска изглеждаше.
Вера владееше ритуала на масата, общуването, куртоазните ходове на възпитанието, но по някакъв свой начин показваше, че всичко това я отегчава и че би предпочела отмората на искреността. „Тази жена ме успокоява“ — мислеше Каров, загледан в приветливото й лице.
— Баща ми каза, че изложбата ви има успех. — Антон дочака разговорът между двете жени да изпадне в криза, за да фокусира вниманието. — Знам Бернската зала на Хелвеция плац. Аз живеех на „Острингщрасе“.
— Не съм бил в Берн — каза Каров.
— Не ви пуснаха?
— Отговорете си сам.
— Не може да не са. — Антон пиеше малко, по-скоро мокреше устните си. — Културният аташе стои зад избора, но фактическия изложител е обществото „Медитеране“. Цикълът изложби се нарича „Културата на Средиземноморския пояс“. Доста унизителна серия!
— Защо? — попита Зоя.
— Гледат на нас като на кафри. По мое време мина някаква мароканска изложба. Я събра десет души посетители, я не! Странно, баща ми твърди, че вашата има успех! Той не дрънка от патриотизъм.
— Защо странно? — попита Вера. Очите й блеснаха злобно гласът й беше мек като кадифе.
— Каров не надхвърля местното!
— Ставате груб! — каза Вера.
— Точен! — беше наглият отговор на момчето.
Каров, чул провокацията, предчувстваше, че малкият ще търси начин да си отмъсти, не позволи гнева да го завладее, запази отегчението си, оръжие, което толкова пъти му беше помагало, не промени маската, не даде вид, че има желание да се защитава.
— Каров ще признае сам, ако му стиска.
— Признавам! — кимна Каров.
Гледаше по масите, чувстваше успокояващата близост на Вера.
— Съгласен сте, че творчеството ви не надхвърля местното значение?
— Да.
— Отговорете с думи!
— Съгласен съм, че творчеството ми… — Каров не понасяше тази дума — творчеството ми не надхвърля местното значение!
— Тогава как си обяснявате успеха в Берн?
— С учтивостта на швейцарците.
— Вие се подигравате с мен!
— Точно това заслужавате! — каза Вера.
— Не! — Антон знаеше да гледа в очите. — Не заслужавам такова отношение! Каров играе на невъзмутимост! Бях любовник на жена му, разведох го, не реагира! Отнех любовницата му, ето я на масата, не даде вид, че е забелязал. Няколко седмици по-късно не помни името й, разбирате ли, забравил е името й и това не е театър! Наистина го е забравил. Опитайте се да го разколебаете! Стена! Никаква провокация не стига до него… Но ако му досаждате, ако досадите на негово величество гения, с един удар ви маха от пътя си… Като муха! По-студен и безчувствен тип не съм виждал! По-жесток тип не съм срещал дори описан в литературата!