Антон Гаев скочи, очите му, уморени от напрягане, сега плуваха в сълзи, стройното му тяло трепереше.
— Хайде, Зоя! — грабна я за ръката, вдигна я от стола. — Тръгваме!
Повлече я, тръшна вратата, но не я затвори, видя реакцията на ресторанта и си отиде смутен, по-потиснат и по-объркан отколкото стана на масата. Когато останаха сами, Вера каза:
— Това момче те обожава!
Първата рецензия за изложбата в Швейцария носеше подпис Мария Димова, непознатото име за Каров. Димова беше млада жена, завършила история на изкуствата в Прага. Рецензията беше неясна, хвалебствена бегло аналитична и не даде тон за други отзиви. Журирането се отложи с десетина дни, Комисията изчакваше систематизирането на проектите, така че Каров лентяйстваше, разхождаше се с Александър, вечерите прекарваше с Вера, четеше Библията и се опитваше да схване триумфа на Христос със средствата, с които се оценява успехът на артиста. Стигна до извода, че на Спасителя му се е налагало да прави чудеса или фокуси, както ги наричаха днес, и да ги прави непрекъснато, за да поддържа вярата в себе си. „Самодоказване!“ — разсъждаваше Каров, докато прехвърляше евангелистите. Това заключение го накара да мисли за собствено самодоказателство. Изложбата мина и замина, отзивите заглъхнаха, швейцарското изложение можеше да донесе нов успех, ако съумееше да организира рекламата. Да се обади на Ивайло Денев, да му покаже статиите в Бернските вестници или просто да ги занесе в Съюза и да ги остави бюрата на секретарките. Трябваше да направи нещо и да го направи бързо.
Завари Иван Манев, председателят на Съюза, загледан в напъпилата зеленина в градината.
— Идваш да се откажеш от журито?
— Не.
— Тогава заповядай! — покани го да седне, поръча кафе, предложи коняк. Каров отказа.
— Виж, Иване — каза той, — това е излязло в Берн, това е цюрихски вестник, това е „Газет дьо Женев“. Придворните критици си бъркат в носа или и аз не знам какво правят, но мълчат като риби. Как да го разбирам? Да не сте решили да ме вадите от играта?
— Мнителен си!
— Ти какво би бил?
— Дай вестниците!
Каров му ги подаде и се зае с кафето. Манев прегледи немските, швейцарските вестници, прочете френските.
— Ще накарам да ги преведат… Предлагаме те за заслужил. Мисля, че няма да има пречки.
— Време беше — отвърна Каров.
Конфликтът с Попов започна на другия ден. Между четиридесет и петте проекта, които разгледаха, нямаше нито един, който да не третира хан Аспарух на кон, загледан с орлов поглед някъде там, на югозапад, където предстоеше да създаде славянобългарската държава. Пълна липса на фантазия, на оригинална трактовка, шаблонно мислене, бедност на изразните средства, с това се сблъска Васил Каров в първия си ден като председател на журито. Под един от проектите седеше името Борис Попов. Каров се наложи и журито ги отхвърли. Председателят имаше право на вето. Използва го колкото пъти се опитваха да му пробутат някакъв боклук, имитиращ култура.
Чакаше да се обади Вера, когато позвъни Стив Дяков.
— Имал си плодотворен ден! — ухили се Стив. — Наричат те Гьобелс. От Третия райх насам не били виждали по-мрачен цензор. Бях при Адриана. Борис Попов заплашил, че ще те даде под съд, че ще разкрие истината около модна къща „Диана“, че ще те вкара в затвора, и така нататък.
— Каза ти го Адриана?
— Не, разбира се! Жак.
Дочакаха Вера и отидоха да вечерят. Този път умишлено избягнаха Клуба на кинодейците. Стив ги покани в своето заведение. Каров каза:
— Борис хвърля кьорфишеци. Плаши ме със съд. Няма да му стигне куража.
— Мислиш ли? — попита Вера.
— Сигурен съм.
На сутринта телефонираха от Съюза. Борис Попов беше завел дело.
Втора част
1
— Лошо ми е! — мислеше Каров. — Пиян съм. Стомахът ми се къса. Ще повърна! Нямам сили за позив, един позив за повръщане, и стомахът ще се пръсне. Какво става с мен? Не мога да вървя! Това не е пиянство, аз съм болен! „Старшина, ей, старшина!“ Нямам глас, залитам, това не е пиянско залитане. Боли, боли, боли! Боли страшно! Ще полудея! Падам! Лежа на средата на улицата. Защо ме заобикаля тази жена? Странно нещо са хората! Страх ги е от паднал пиян, страх ги е от вървящ пиян. Страх ги е… как беше: „И лудия, бяга от пияния!“ Умирам! Ако това не е смъртта, тогава смърт няма. Какво ме гледаш, глупако? Помогни ми да стана, нямам глас, в стомаха гори огън. Огън! Гори ме, залива ме вълна, втора… Колко огнени езици мога да издържа? Болката намалява, но ще боли отново и ще боли до ужас! Болката събира сили, тялото затихва хипнотизирано от страх. Нещо става с мен, смалявам се, свивам се, намалявам площта си. Това е смъртта! Болката напира, реже, къса, в сърцето ми се забиват железни нокти. Устата! Разкъсвам собствената си уста, провирам се през устата си, излизам от себе си! Болката намалява, болката пада от мен, както вода след душ. Сега имам материя, но нямам органи, нямам плът, нямам материя. Каров, ти си пияна свиня! Ето го Каров, лежи на земята, от коляното му тече кръв. Отделил съм се от него мога да го напусна. Да, Каров е мъртъв! Какво ме задържа при него? Гравитацията? Не, разбира се! Мога да полетя и да летя безспир като тези около мен. Какво тогава? Топлината! Когато изстине, ще го напусна! Духът напусна само вкочанено тяло. Чувствам тази топлина, смесица от тютюн и алкохол, с ръка се отделям от нея, колкото по-далеч, толкова по-леко дишам. Долу е трупът на Каров. Линейка, това е линейка! Качват го на носилка. Топлината ме привлича. Седя до Каров и го гледам. Нищо не изпитвам към това празно тяло. Поставят система, бият камфор, увеличават температурата. Чувствам се все по-обвързан с тази вмирисана маса! А ако успеят? Ако ме върнат в живота, ще помня ли всичко това? Ще ми повярва ли някой, или ще ме обявят за лъжец, за луд? Виждам други подобни на мен, търся познати лица. Кого очаквам да срещна? Баща ми, майка ми? Не! Асен Москов? Ела, Асене! Имам глас, гласът ми се е върнал. Пренасят ме в болницата. Вали дъжд. Тленното лице на Каров е мокро, моето — не. Въвеждат ме в токсикологично отделение, поставят диагноза. Не се интересувам от никаква диагноза. Знам моята диагноза — алкохолна интоксикация. Казвам им го, не чуват. Започвам да се оглеждам, намирам се в шокова зала, лежа на реанимационно легло, преливат ми антидот, противоотровата, която трябва да се справи с алкохолната концентрация. Да вървят по дяволите! Не искам да живея! Животът е болка, горещина, студ, афекти, любов, омраза, тленният живот е нескончаем низ от мъка. Смъртта на тялото е единствената утеха на духа. Духът е безсмъртен. Асен е тук! Чувствам, не виждам, все още не съм свикнал да различавам нетленни лица.