В неделя следобед, в притихналата, сънлива тишина на болницата Каров видя да се задават Лилда и Александър. Стана, облече халата и измъчи разтрепераните си колене по десетината стъпала към изхода. Детето пристъпи към него с особена смесица от радост и срам, затова пък Лилда се хвърли на врата му така, че едва не го срути на плочите.
— Господи, на какво си заприличал! Професорът каза, че живееш втори живот. Този трябва да изживееш като хората. Толкова неща имам да ти разказвам. Бях на места, които баща ми никога не би имал средства да ми покаже. Бях във Фоталеза, Парнаиба, изплувахме цяла Амазонка от Макапа до Манаос. Ще ти разказвам седмици. Чух, че си набил Антон. Плаках от радост. Бях започнала да мисля, че в тази противна страна няма кой да ме защити.
Докато Лилда лееше възторжени потоци, Каров опитваше да приласкае детето. Правеше слънчеви зайчета върху стената и следеше всяка негова реакция. Залисана със себе си, с плановете, които кроеше, Лилда се подразни от играта им, плесна Александър и го изпрати на пясъка в градината. Нищо и никаква сцена, но се отрази върху настроението му и Каров не успя да го скрие.
— Ще се върнеш ли? — попита Лилда с тон, с който би попитала за часа или би коментирала времето.
— Чакай да изляза. Трябва да се мисли сериозно.
— Не! — очите й се свиха злобно. — Бившата любовница на Асен, как се казваше?
— Вера Манолова.
— Зоя, Вера, доста свободно живееш. Време е да се заеме със сина си. Александър иска грижи, а не слънчеви зайчета.
— Бракът се разпадна по твоя вина!
— Докога ще ми натякваш стари истории? Не ти ли омръзна да играеш на…
Каров се загърна в халата и се прибра в токсикология.
На пети април професор Монов го изписа. Каров прочете диагнозата, прикрепи с тел скъсаното коляно на панталона и излезе пред болницата да чака такси. Докато се колебаеше да си купи цигари, или не, никой не му беше забранил да пуши, видя пежото на Вера да маневрира на паркинга. Седна до нея, запали цигара, зави му се свят, загаси я и се облегна на седалката.
— В ателието ли? — попита Вера.
Кимна. Пътуваха мълчаливо. Нападнат от физическа слабост, Каров чувстваше внимателното шофиране на Вера и схващаше мълчанието й като съчувствие. Суровите му вътрешности започнаха да се борят със сълзен спазъм, връвта се качи в главата му и той се принуди да диша тежко, за да не изпусне порой от очите си. „Какво става с мен?“ Не беше плакал много години, от ранното си детство, беше погребал баща си, майка си, най-близкия си приятел, без да отрони сълза, без за миг да почувства гърлото си свито.
— Лошо ли ти е? — попита Вера.
— Не — гласът му звучеше чуждо, трепереше. — Чувствам ще заплача.
„Изумено лице!“ — това е изражението й, мислеше Каров. Побърза да смени темата, да не й позволи да разбере става с него.
— Нещо ново?
— Годен ли си да чуеш новините?
— Годен съм за всякаква подлост.
— Задраскан си от предложенията за звание.
— Какво звание?
— Заслужил художник!
— Това ли е новината, която не съм годен да чуя?
— Подло е да те задраскат само защото някакъв негодник те е дал под съд.
— Ще се състои ли този процес?
— Да.
Вера паркира пред ателието, изскочи и заобиколи колата, готова да го подкрепя, ако е необходимо. Каров почувства нова сълзлива вълна. Подаде ръка театрално и разигра неловка сцена на парализиран старец. Когато влязоха във входа и срещнаха погледи и двамата с труд потискаха срама си.
— Държа се като шут…
Прегърна я, поведе я по стълбите.
— Случи се нещо особено — започна Каров, когато седнаха около масата. — Не мога да обясня състоянието, в което изпаднах. Без да се червя бих го нарекъл сън. Присъни ми се Асен, каза неща, които аз не съм в състояние да измисля. Разбираш ли, не мога да повярвам, че на сън съм по-умен, отколкото в действителност. Особено що се касае за отвлечени неща или за философски категории. Попитах го що е мозък, той отговори — макет на Космоса. Попитах го какво нарича инстинкт, отговорът беше — историческа памет на подсъзнанието. Това не са мои формули, разбираш ли?
— Слушам! — каза Вера.
— Липсва ми култура, за да тълкувам тези фрази, но чувствам, че имат стойност. Би ли се наела да разясниш смисъла им.
— Не!
— Срещала ли си ги в някоя книга?
— Не! — повтори Вера. — Щях да ги запомня.
— И това не е всичко! Попитах го кога ще се срещнем… не търси сантименталната страна, макар че имам и такива припадъци. Попитах кога умира човек. Отговори — когато изпълни предназначението си. Как ще ми обясниш тези думи?