— Това обяснение ми се вижда по-лесно.
— Например?
— Твоето предназначение е да създаваш красота, неговото да се бори за запазването й!
— Глупости! Такова предназначение може да си припише всеки фризьор! Нещата са значително по-сложни!
Лицето на Вера се издължи, очите й посърнаха, обидата се вмести в изражението й. Отиде да прави кафе, а когато се върна и седна срещу него, по напрегнатия поглед личеше желанието й да го сложи на място.
— Щом си се срещал с Асен… — в гласа й се преплитаха иронични и злобни интонации, не се владееше, не беше в състояние да обуздае изтънелите си нерви. — Попита ли го за катастрофата? Може би вече знаеш истината? Как умря Асен Москов? Нещастен случай или самоубийство?
— Сега отговорът би бил без значение.
— Кога сега?
— След като знам, че е изпълнил предназначението си.
Вера скочи.
— Не се отнасяй с мен като с малоумна!
— Предупредих те, че с мен се случиха странни неща.
— Сподели ги с психиатър! Ти си в алкохолен делириум!
— Вера!
— Когато изтрезнееш, обади се. Не искам да слушам пиянски брътвежи!
„Сега ще разбие вратата!“ — помисли Каров. За чест на Вера шумова демонстрация не последва.
2
Каров гледаше от прозореца, отпиваше глътки чай и чакаше Стив Дяков. Тази вечер, щеше да остави книгата си за Асен Москов. „Искам да чуя мнението ти!“ — беше казал по телефона.
Изтичаше май, предстоеше откриване на изложбата, а после щеше да замине за Созопол. Лодката или яхтата, не знаеше как се нарича това корито, го чакаше завършена. Ливанди пишеше, че е приключил с оборудването, и го викаше на тържествено кръщене. Каров се задъхваше в София, дразнеше го непрекъснатия дъжд, нахалните гълъби, които се криеха под капандурата и озвучаваха ателието със злобните си писъци, миризмата на терпентин. Кой знае защо, му напомняше болница. Трета нощ в ателието влизаше огромна черна пеперуда, закачаше се на тавана над трите лампи и следеше внимателно негово движение, разглеждаше картините и отлиташе така внезапно, както се появяваше. Ако трябваше да бъде откровен, Каров не знаеше кого чака, Стив Дяков или пеперудата. По различен начин и двете присъствия го плашеха. Събитията го затрупаха като лавина. Борис Попов го изправи пред съда за стари грехове. Обхванат от умиление, Каров все по-трудно удържаше сълзите си, потърси Борис по телефона, но чу само заплахи. Излязоха пред съда, но по зла ирония Асен и Акела бяха мъртви, архитект Манолов на работа в Австрия, а украсата пред бившата къща за мода и дизайн унищожена, сега там се помещаваше френска гимназия. По липса на свидетели и веществени доказателства делото беше прекратено. Борис го чакаше. Едва удържаше дълги години култивирания негодник в себе си. Готвеше се да налети с „пудовката“, удар с глава, който на времето му беше донесъл слава сред „старите артисти“ на София.
— Един въпрос — каза Борис. — Без увъртания? Трябва ми истината!
— Ще чуеш истината! — кимна Каров.
— Какво те накара да ми предложиш работа?
— Мисълта, че имаш нужда да се върнеш в занаята.
— Защо ми пречиш сега?
— Не си годен да правиш стенопис!
— От твоята преценка ли зависи?
— Когато зависи от мен, няма да правиш!
— Злобен си! — каза Попов.
— Искаше да чуеш истината.
— Така ще бъде. Защо съм негоден?
— Липса на фантазия. Твоите проекти са цитати и реминисценции.
— Какво значи фантазия? Как се придобива… Кой притежава фантазия?
— Художествен свят, свят с поданици, художник, който не принася цял живот себе си в жертва, е никому ненужен роб. Не помня чия е тази мисъл. Преча ти да се превърнеш в роб. Твоята живопис ще бъде никому ненужна робия!
Преглътнал яда си, Попов понечи да тръгне.
— Борисе! — Каров се пресегна и го задържа за ръката. — Не да се разделяме като врагове!
— Никой не враждува с теб — каза Попов.
Очите на Каров се наляха със сълзи. Попов добави:
— Ти си демон-шут!
Велин извади картините от килера, нареди ги по стените и започна да ги коментира. Каров се дразнеше, бореше се с мисълта да го изгони или не, но после се заслуша и изумен откри, че някои неясни, немотивирани и интуитивни страни на картините му намират систематизирано и логично разяснение. „Знаеш ли защо е сложна тази картина?“ — питаше Велин и отговаряше: „Сантименталността потиска темата. Искал си да изобразиш гибелен край, но страх от смъртта и любовното отношение към персонажа оставят впечатление за «пожаленост». Тогава започва действителността на платното. Какво е изпитвал художникът? — мислиш. — Желание да издаде присъда или стремеж да се противопостави на обречеността. В цикъла се чувства страдание. Това спасява картините от снобска ретроградност. Кому е нужна баналната истина — Животът е безсмислен, защото е обречен на смърт — съпротивата срещу времето и смъртта създават изкуството. Ужасно жалко е да гледаш как възрастни хора с претенции са се заели да плашат света. Напомнят за онези майки, които възпитават децата си с небивалици за страшния вълк.“