„Този човек има два образа — мислеше Каров. — Единият, готов да се самоунижава, да търпи открито ощетяване, само и само да не загуби клисавия си хляб и другият, способен да мисли, да се изразява, а може би и да създава!“
— Рисуваш ли? — попита Каров.
Велин се стъписа. Нямаше нужда от думи, поруменяването разиграните плахи очи, смутът на ръцете произнесоха отговора.
— Ада мисли, че ми се отдава. Взимам уроци по анатомия уча перспектива с един архитект, мой приятел, имам няколко картини.
— Кога ще ги видя?
— Аз и Вера решихме да се оженим — каза многозначително и след дълга пауза Велин.
— Така ли?
— Да!
— Кога? — попита Каров, за да разбие тишината.
— Ние се оженихме — беше отговорът. — Ти беше в болницата. Искаме деца… годините вървят… остаряваме.
— Честито! — Каров го прекъсна по-рязко, отколкото би искал.
— Този брак… променя ли отношенията ни? Мога ли да разчитам на твоята помощ?
— Да.
— Честна дума?
— Кълна се.
Велин стана.
— Да предам нещо?
— Моите поздравления. Студията за Москов може да осъществи с теб… смятам те по-добър критик от себе си.
— Подиграваш ли се?
— Не!
Каров прибра картините, седна и остави горещите сълзи да текат по лицето му. Рева до пълно пресъхване, но отвътре му просветна и излезе на улицата с подновен интерес към живота.
Късно вечерта влезе пеперудата. В първия момент не й обърна внимание. Пеперудата описа няколко кръга около лампата и кацна на статива. Опита да я смаже с четката. Излетя и се закачи на тавана, така че да не може да я стигне, а ако хвърли нещо, да разбие електрическите крушки, спускащи се в триъгълник от гипсовия орнамент на тавана. Опита да я забрави, но глупавото чувство, че пеперудата е мъжка, го разсейваше и така завладя вниманието му, че заряза работата и се обърна. Пеперудата го гледаше.
— Какво искаш, гад? Мъжка пеперуда ли си, дявол ли си, дявол те знае! Разкарай се! Пречиш ми! Хайде! Аз ще загася светлината, като запаля да си се махнал! — Каров загаси и светна, пеперудата си стоеше пак там и продължаваше да го гледа. — Не разбираш от дума, въплъщение на сатаната! — Каров се замисли. — Луцифер, ще ти викам, Луци! Хайде сега, дойде, видяхме се, време е да се махаш! Ако си дошъл за душата ми, губиш си времето. Нямам душа! Нито договор ще подписвам с тебе, нито роб ще ти ставам! Губиш си времето, Луци, хайде, изчезвай! — Каров взе плата, с който покриваше неизсъхналите картини и опита да я прогони. Луци направи плавен кръг из ателието. Каров се умори да размахва плата. — Досаден си, Луци! Ще затворя прозореца и ще те уморя от глад, ще те оставя да пукнеш куче!
Пеперудата се пусна, Каров остана с впечатление, че пада, но в един миг разпери криле и се сля с мрака. Изтича до прозореца и го затвори, но още дълго не беше в състояние да работи.
Натовари картините в колата и ги занесе в галерията. Шестдесет и три платна, разделени в четири цикъла, това щеше да бъде втората му самостоятелна изложба. „Мемория етерна“ беше първият проблем. Шест картини с лицето на Асен, обграден ту от познати, ту от лъвове и тигри, но непременно в комбинация с кораб. Каров ги закачи една до друга, подреди останалите. Огледа залата и започна да прережда. Яде в „Дълбок зимник“, върна се и продължи до шест и половина. Грохнал, гладен, залепнал от пот, но с чувството, че изложбата е придобила най-добрия си вид, реши да се преоблече и да отиде да вечеря. „Ще изпия първата си бутилка вино. Заслужих си я. Какво може да ми стане от една-единствена бутилка?“
Излезе от банята в хавлия и с мокра коса. Някакъв инстинкт или вътрешна светлина, както я наричаше, му внушиха, че пеперудата е в ателието. Озърна се страхливо. Луцифер седеше закрепен между лампите. Каров мина зад гърба му, Луци отпусна предните си крака, увисна перпендикулярно и извъртя очите си към него.
— Какво има, Луци? — попита Каров. — Всяка вечер ли ще ми досаждаш? От какъв зор се влачиш тук? Картините изнесох, приятели нямам, любовницата ме напусна. Едва ли ще намериш по-скучно място в София. Не ме принуждавай да те убивам с препарати!
Положи усилия да добие шик и се върна в ателието. Луци беше изчезнал. Отиде на прозореца, беше излишно да се взира в мрака. В тъмния пулп на въздуха не се различаваха зданията. Камо ли черна пеперуда! Имаше нещо противно в самия словоред, напомняше зла прокоба, от друга страна, нищо по-обикновено от нощни пеперуди в този сезон. Само вдетинено въображение би търсило нещо повече. Въпреки всички съображения на разума Каров търсеше „нещо повече“. Спохождаха го халюцинации. Какво ли беше истинското определение на „вътрешна светлина?“ Кое го заведе на онова място в градското течение на Струма, където беше катастрофирал Асен Москов? Как се наричаха онези мигове, когато виждаше с гърба си? Що за шега на въображението беше отделянето на духа от тялото в клиничната смърт, кой събуден център на мозъка проведе разговор с мъртвия Москов? Защо понякога интелектът изваждаше на бял свят познания, които не подозираше, че притежава? Къде, в какво ли се коренеше интелектът?