Отиде в Клуба на кинодейците. Свикна да ходи в това заведение. Имаше едновременно и простор, и уют. Сядаше или в бара, или в ресторанта, избираше масата така, че погледът му да не се блъска в стена, и се отпускаше както никъде другаде. Тук си почиваше, чувстваше се добре. Но се замисли за самоубийство. Беше прекарал много тягостни часове, беше гнил в мрачни дупки, по ирония наречени стаи, беше сменил няколко бордея с претенции за ателиета и никъде тази мисъл не беше смущавала мозъка му. Тук, в блесналите от светлина салони, идеята за самоунищожението се появи сама. Опитващ вино, Каров си припомни опиянението, което изпитва освободения дух, радостната възбуда, с която изчаква изстиването на тялото. „Няма смисъл да изчаквам естествения край, животът не оправдава усилията, които изисква!“
Влезе Зоя, видя го, кимна прекоси бара и влезе в ресторанта. Няколко секунди по-късно се върна и застана пред масата му.
— Виждал ли си Антон?
— Не.
— И в ресторанта го няма — каза Зоя. — Ще ме поканиш ли да седна?
— Заповядай!
Каров й наля чаша вино, Зоя я прие мълчаливо.
— Чакаш ли някого?
— Не.
— Мога ли да остана? Не обичам да седя сама в заведение. Чух, че си бил болен, някакво отравяне, нали?
— Да.
— Нищо сериозно, надявам се?
— Не, разбира се! — каза Каров.
— Запознах се с една жена, която е писала за швейцарската ти изложба. Млада жена, позната на Антоновото семейство, Мария Димова, познаваш ли я?
— Не.
— Антон пусна пипалата, но удари на камък. Казала: „Няма да ти помагам да порастваш!“ — Зоя се усмихна. — Не си с Лилда, нали?
— Не.
— Ходи с бразилския аташе по печата. Хубав мъж, с матова кожа и зелени очи. Познаваш ли го?
— Не — каза Каров.
— Знаеше ли, че Лилда ходи с него?
— Научавам от тебе.
— Не ми се сърдиш, нали?
— Не.
— Вера… твоята любовница, се омъжила за Велин Велинов. Знаеш ли?
— Има ли нещо, което ти не знаеш?
— Хората говорят. — Зоя не се смути от апострофа, нито разбра настроението му. — Ще ми додадеш ли за уиски? Имам два лева.
Каров поръча уиски за нея и бутилка вино за себе си. Мълчаха. Зоя си играеше с леда, но погледът й шареше неспокойно. Знаеше, че очаква Антон.
— Ще имаш неприятности.
— Антон… Ако дойде, няма да е сам. Има връзка с една студентка от ВИТИЗ.
Заведението беше полупразно. Ако имаше хора, щеше да намери начин да залъгва погледа си, сега трябваше да го съсредоточава върху Зоя. Виното му се услаждаше, повишаваше телесната температура, а това създаваше измамно чувство за тонус. Погледът й лъщеше. Още едно уиски и щеше да изпадне в онази фаза на пиянството, която все още не се различава от нормалното състояние, но вече е освободила комплексите и развързала езика.
— Дай ми десет лева назаем — каза Зоя.
Каров й даде.
— Хапни и иди да спиш.
— Искаш ли да дойда с теб? — попита Зоя.
— Не! — беше отговорът, но с увеличаване на виното, с повишаването на градуса, намеренията му се промениха и в края на краищата я заведе в ателието.
— Лилда казала на Антон, че се страхува от теб. — Зоя и Каров пиеха кафе, беше единадесет сутринта, четвъртък. В петък следобед журито щеше да приеме изложбата. В събота вечерта щеше да стане официалното откриване. Каров с нетърпение очакваше да остане сам. — Никога не знаела какво става в главата ти. Обичаш ли някого и нещо. Никога не била чувала нищо за родителите ти, не познавала твои роднини. Когато си се надвесвал над леглото на малкия, изпитвала такъв студ, все едно че леден вятър духал в стаята. Когато трябвало да каже нещо за тебе, употребявала или „страшният човек“ или „онзи дявол Каров“.
— Глупости!
— Думи на Лилда. Аз не те познавам. Това, което знам, е, че с нетърпение чакаш да си отида.