— Не е вярно.
— Не се мъчи да изглеждаш учтив! — Зоя свали пижамата и започна да се облича. — Когато Антон ми предаде думите на Лилда, започнах да се замислям…
— И какво измисли?
— Нищо. Никой не е бил по-ларж, никога не бих посмяла да се обърна към друг за пари и въпреки това не бих могла да живея тук. Дори за да бъдеш любовница на някого е необходимо да ти внуши, че си човек. За теб аз не съм дори глупачка, аз съм месо, еди-колко си килограма месо, толкова кръв, толкова кости…
С гръб към него, вдигнала единия си крак на съседния стол, Зоя оправяше ходилата на чорапите. На половин метър от носа му лъщеше лявото и бедро, опънато и напрегнато като кожа на барабан. Изкушен и заслепен от досада, Каров изтърси пепелта от цигарата и я загаси в крака й. Викът й се смеси с миризмата на изгоряло месо.
— Измий го с вода и го намажи със сода бикарбонат. Помага срещу изгорено. В бокса ще намериш сода.
Прибра се в спалнята. Върна се в ателието едва след като чу трясъка на външната врата.
Излезе из пазара, купи пресен лук, кайма, бира и приготви двадесет кюфтета. Изяде три, изпи две бири, доспа му се и легна. Събуди се три часа по-късно. Намокри главата, направи кафе. Изложбата му беше лишена от всякаква романтика, но Гьоте казваше: „Класическото е здраво, романтичното болно!“ Как тълкуваше тази мисъл? Романтично-сантименталният стил е профанизация, когато се приписва на едно общество в стабилитет.
Помпозният стил, приповдигнатата фраза имат за цел да предизвикат вяра на чувствата при пълното отсъствие на вяра на разума. Класическата линия е естествено примирена с онова общество, което е дало предпочитание на разума. Каров взе писалката и започна да нахвърля мисли. „Класическото е реалистично, а реалистичното обхваща страх от смъртта, болести, подлост, предателство. С една дума, страхът от смъртта, болката, предизвикана от изневяра, самоотвращението. Осъзнатото предателство, са класически състояния на човека, а оттам — и на изкуството… Тогава вярата в човека е изстъпление на романтичния инфантилизъм и според сентенцията на Гьоте някакъв вид заболяване…“
Телефонът прекъсна разсъжденията му. Беше Лилда. Александър беше болен, още нямал диагноза, навярно вирусно възпаление на мозъка. Събрали консилиум… бил в безсъзнание… обаждала се от болницата…
Каров взе всичките пари, които имаше в къщи, и прескачайки стъпалата, се понесе по стълбите.
В пет часа вечерта беше отново в ателието. При детето не можеше да влезе, консилиумът още не беше се произнесъл. Да седи в болницата значеше да слуша хленча на Лилда. Нямаше сили. Лилда беше предизвикала заболяването. Спрели парното за годишния ремонт, измила главата на детето със студена вода, а когато се готвела да пусне сешоара, иззвънял телефонът. „Най-много пет минути“ — казваше Лилда, но това значеше поне тридесет, Каров знаеше как протичат телефонните разговори на бившата му съпруга. Един час по-късно започнало главоболие, за да се превърна в менингит.
— Няма да крия — каза лекуващият лекар. — Професорите ще се произнесат, но за мен случаят е енцефалит. От решаващо значение е с каква бързина се развива процесът.
— Има ли опасност… за живота? — попита с пресъхнала уста Каров.
— Зависи върху каква площ от мозъка с е разпространило възпалението. След четиридесет и осем часа ще бъдем наясно.
Каров почувства, че му е невъзможно да остане в болницата. Детето беше в отделението. Да остане, значеше да седне до семейство Раеви и да мълчи виновно. „С всеки можеше да се случи!“ — мънкаше старият Раев. „Бог да ни е на помощ! — добавяше старата. — Сега всичко е в ръцете на бога!“ Каров отказваше да мисли за вина. Шофирайки по диагонала на София в пиковото движение, мисълта му се хвърляше от крайност в крайност. „Детето оздравява и го вземам чрез съда. Лилда не е в състояние да го опази. При нея ще израсне егоист и ексцентрик, един Ставрогин на балканска почва, наследил скандалната природа от майчиния си род!“ или „Смъртта на Александър ще ме освободи завинаги от връзката с тази жена!“ Каров не си признаваше, но от малък изпитваше любопитство към смъртта. Промените в живота, истинските промени, настъпват само при невъзвратими процеси, а само смъртта беше такъв. Беше твърде млад, когато почина майка му, но мъката беше примесена и с някакво друго чувство. Тогава не се замисляше, не беше в състояние да анализира себе си, но сега наричаше това чувство любопитство. Когато животът пое нормалния си ход, когато Каров свикна с отсъствието й, и скуката на ежедневието го връхлетя отново, бързо забрави възбудата, която го беше обзела в очакване на промените, но години по-късно изпита същото чувство и при смъртта на баща си. Сега възрастта, куражът, добит през годините, му позволяваха да надникне в себе си. Заедно с паниката, с ужасяващите картини, които въображението му рисуваше, в него се пораждаше ново любопитство, любопитство към пълната свобода, която би настъпила при смъртта на детето. Неговото семейство се беше състояло от трима души, сега последният от тях беше на смъртно легло. Провирайки се в гъстия моторен поток, Каров си представяше безгрижието, което щеше да го обземе, когато времето потуши болката.