Паркира автомобила, прекоси площада и хлътна в хотел „Хемус“.
Поръча „Плиска“, отпи, догади му се, плати и излезе. В пощенската кутия намери призовка за съд. Лилда го призоваваше на бракоразводно дело. Прозвуча кощунствено. Точно днес този документ не биваше да се появява. Обади се в болницата. Консилиумът беше потвърдил диагнозата на лекуващия лекар. Бяха започнали да правят пункции на мозъка, кризисния пик все още не беше преодолян.
Чакането го подлудяваше. Отиде в галерията, опита да огледа още веднъж картините, но погледът му блуждаеше, не беше в състояние да се съсредоточи. Седна в колата. Не му се пиеше, не можеше да работи, нямаше и на кого да се обади. В целия град нямаше нито един човек, когото би желал да види… може би, с изключение на Вера.
— Васил Каров на телефона, не затваряй! Твоя работа за кого се омъжваш. Синът ми е тежко болен, не ме свърта, помислих, че не би имала против да прекараш с мен няколко часа някъде… например в Кинодейците… ще бъда коректен. Кълна се! Велин обича клетвите. Искам го като лекарство. Не ти се подигравам, нито те имитирам. Ти можеш да се лекуваш с кой да е мъж, а аз имам нужда от теб!
Вера дойде точна до секундата. Имаше нещо делово и спортсменско в тази жена, но и нещо твърде мнително, нещо лудо, болезнено честолюбиво. Каров почувства размекване на вътрешностите, напиращи сълзи, треперещ глас.
— Какво се е случило? — попита Вера.
Каров посочи стол, почака да се настани, повика келнера. Когато почувства, че е овладял гласа си каза:
— Малкият е в менингитна криза, можеш ли да си представиш, че не познавам нито един човек, с когото мога да бъда откровен, Велин знае ли, че си тук?
— Не.
— Ще имаш неприятности.
— В Плевен е, във връзка с мавзолея.
— Знам за този проект.
— Ти ли му го възложи?
— Не.
— Честна дума?
— Нямам нищо общо.
— Каквото и да кажеш, няма да повярвам. Може ли да направи нещо за малкия?
— Лекарите правят каквото могат. Викнах те, за да не съм сам.
— След час, час и половина трябва да тръгвам за Пловдив.
— Задължително?
— Да.
Каров се усмихна криво, кисело, горчиво, отново почувства напор на сълзи, задави го нова вълна от умиление.
— Защо ме заряза? — попита той. — И то, когато бях в болницата?
Вера допуши цигарата, допи кафето. Каров виждаше, че знае отговора, че не го измисля в момента, знаеше, че нищо не й пречи да хвърли всеки укор в очите му, но Вера беше чула сълзливата интонация, беше забелязала навлажнените очи и ако нещо я възпираше, в никой случай не беше съжаление. Възпираше я гнус. Каров познаваше това чувство, не един път го беше изпитвал към родителите си. Вътрешностите му се вледениха, погледът му подсъхна, очите му се превърнаха в кристали. Когато все пак Вера вдигна глава, за да го пожали с благородна лъжа, безстрастното му лице я вцепени.
— Какво ти е? — разколебана, сигурна, че е измислила напиращите му сълзи, Вера се превърна в лесна плячка.
— Чакам отговор!
— Знам отговора! — каза тя. — По-скоро вече го знам. В тебе има смърт! Имаше я в Асен, има я и у тебе! Не мога да понеса втора смърт! Ще заживея с чувството, че в мен има нещо фатално.
— Пази Велин! Ако повярваш, че е художник, и на неговите колене ще седне смъртта.
— Той не е художник.
— Това е твоето спасение.
— Разбираш ли ме, Василе? — Каров кимна. — Не се сърдиш, нали?
— Не.
— Ако остана още малко, няма да замина.
— Върви.
— Не се обиждай… — Каров кимна отново. — Велин се страхува, че ще го преследваш. Мисли, че ще му отрежеш пътищата към Съюза.
— Кажи му да не се страхува. За него ще направя каквото мога.
Вера стана, по-скоро скочи, тръгна към вратата. По някакво трепкане по тялото, разбра, че ще спре. Вера спря наистина.
— За бога, Василе, защо го лансираш? — извика, без да се съобразява с посетителите. — Заради Асен?
Каров кимна за трети път.
В ателието го чакаше пеперудата, закрепена за гипсовия орнамент на тавана. Призля му, грабна телефона, трескаво набра номера на болницата и зачака да го свържат с лекуващия лекар. Новините бяха добри. Кризата била преодоляна, детето спяло спокойно, опасността като че ли минавала. Всичко зависело от жизнените му сили. Каров затвори телефона и се обърна. Луци беше изчезнал. Тръгна из кооперацията да търси приспивателни. Намери луминал, глътна две дражета. Легна и спа до единадесет часа на следващия ден. Събути го Стив Дяков. Беше завършил първия вариант на романа и искаше да чуе мнението му. Каров закуси студени кюфтета и отиде в болницата. Дежурната сестра потвърди думите на лекаря. Александър вървеше към подобрение, но не му позволи да го види. „Трябва му пълно спокойствие!“ Каров разбра, че няма да пробие професионалните съображения, и си отиде. В два часа посрещна Иван Манев и го остави да разгледа изложбата. Пиха коняк до шест. Когато се разделиха, прибра колата в гаража на Съюза и тръгна през парка. Минаваше седем часа. „Кой ще се появи пръв, Стив или Луци?“ Каров стопли кюфтетата, изяде едно на крак, не му се услади и ги прибра в хладилника. Стив Дяков се появи към осем и половина, Каров гледаше телевизионните новини, извини се, че бърза. „Ще се видим на откриването!“ Остави ръкописа и си отиде. Догледа новините, но след тях започна криминален филм и задържа вниманието му час и половина. В единадесет без десет взе ръкописа и легна. „Асен Москов не притежаваше фантазия — започваше първия ред на Дяков. — Фантазията се ражда като естествена реакция срещу скуката. Само народи, познали охолството и имали време да скучаят, са развили фантазия. Историческата съдба на българина не му е позволила да стигне до охолството, а това видимо се е отразило и върху художествените ценности.“ Тогава иззвъня телефонът. Беше старият Раев. Александър беше починал. Кризата се беше повторила, а жизнените му сили, не бяха стигнали да се справи с нея.