3
След погребението на Александър, Каров се прибра в ателието, решен да не излезе от там, докато не направи избора си между живота и самоубийството. Това, което преди два дена наричаше любопитство към смъртта, сега би могъл да назове смъртен ужас. Каров знаеше, че единственото му спасение е да не мисли за сина си, да потисне спомена за него под праха на ежедневието, да размие мъката в бездънната чаша с горчилка, която отпиваше от раждането си до днес… По-силно от мъката го дразнеше възпаления нерв на крака. Въпреки решението „Аз трябва да прекъсна това мъчително съществувание!“ в него се надигаше толкова мощен нагон за живот, че го принуди да се обади в Съюза и да пренасрочи за следващия понеделник отложената за неопределено време изложба.
Пощенската му кутия преливаше. Съболезнование изказваха познати и непознати, ведомства, посолства, творчески съюзи, правителството, дори Светия синод, Каров беше престанал да отваря писмата, но ги струпваше на нощната си масичка като единствена утеха.
Стив беше нарекъл книгата си „Признания от отвъдното“ и Каров се мъчеше да проникне в тъканта й. Слаба книга! Вяла, малокръвна, далеч от истината за Москов. Клюкарска като намерение, комплексна като мислене. Въпреки това продължаваше да чете. Очите му се движеха по редовете, но съзнанието оставаше неангажирано от невзрачната литературна провокация.
Остави ръкописа, облегна се на възглавницата, затвори очи. В леглото успяваше да се отпусне, да се почувства защитен, като че ли скатан на безопасно, недостъпно място. Децата и престарелите старци изпитваха този култ към леглото.
Каров скочи, отиде в кухнята, върна се с кафе в ръка и отново седна пред романа. Беше престанал да очаква разкриване на „истината за Москов“, достатъчно би било, ако тази книга го развличаше. Въпреки претенциозното мото, от Шопенхауер: „Животът сам по себе си е най-великото зрелище“, никаква зрелищност не се срещаше между редовете, дори клюките се размиваха в общата скука. „Животът е най-великото зрелище!“ — колкото повече време минаваше, колкото повече страници се натрупваха в лявата страна на ръкописа, толкова по-силно го занимаваше тази фраза. Да се самоубие или не, и животът схванат като зрелище, бяха в конфликт вече едно денонощие, Каров чувстваше, че няма да посегне на живота си, и това съзнание започваше да придобива сила. „Няма да напусна доброволно това зрелище!“ — беше зараждащия се мотив. Каров си припомняше жалките отломъци от личността си, положени на реанимационната маса, и потръпваше от отвращение. „Това трябва да се отложи колкото може повече!“ Или болката! Животът беше мъка, но смъртта непоносима болка, а излинелите му нерви изпитваха ужас и от най-слабото убождане, нито едно от популярните самоубийства не беше лишено от болка, а това обясняваше демографския бум и оправдаваше у най-жалкото съществувание. И все пак изкушението оставаше. Каров беше престанал да мисли за Александър, съблазънта от личната смърт изцяло владееше съзнанието му. „Единственият начин да се освободиш от едно изкушение е да му се поддадеш…“ Кой беше казал това или „вътрешните просветления“ отново му играеха старата си шега на „изострена интелигентност“. „Аз или имам чудовищна памет, или пълна липса на памет!“ — мислеше загледан в празните редове на Стив. Какво обяснение би дал на разни сентенции, зараждащи се в главата му в най-подходящия момент. Той ли ги измисляше, или приличаше на онзи, който беше преоткрил колелото. Убийството беше престъпление, най-вулгарното според наказателните кодекси. А самоубийството? Християнството го отричаше, отказваше причастие, изхвърляше го зад оградите на гробищата си и въпреки това не го наричаше престъпление. Какво тогава: бягство, акт на отрицание, лудост? Някога, някъде, преди много години, Каров беше прочел фразата: „Не съм чул за престъпление, което не се чувствам способен да извърша!“ Сега можеше и за себе си да потвърди тази мисъл, но изключваше самоубийството.