Каров дочете книгата и се опита да се подготви за разговор със Стив. Най-добре беше да напише писмо. Писането щеше да го отвлече от мисли. Каров си даде сметка, че пише студия за творчеството на Асен. Започна да го оглежда и да търси характера му в платната, припомняше си забравени черти, случки, търсеше ги в картините му и, общо взето ги намираше. Замислен за собственото си самоубийство по-лесно да се ориентира в последните дни на Асен. Бездънна бездна зееше под краката на Каров. Всяка крачка го мъкнеше към крах, но в катастрофата му нямаше срам. Именно срамът, този вирус на отчаянието, принуди Асен да направи онази крачка, от която сега Васил се отказваше. Асен беше работил в срам, срам го душеше дори когато показваше картините си. Каров не познаваше това чувство, не беше го изпитвал, не различаваше болката му и именно безсрамието му позволяваше да живее.
Остави студията в редакцията на „Литературен фронт“ и отиде в залата. Няколко минути по-късно влезе Иван Манев.
— Моите съболезнования! — каза той. — Искам лично да ти изкажа съчувствието си!
Запалиха цигари въпреки изричната забрана на пожарната.
— Какво мислиш да правиш? — попита Манев.
— Созопол. Утре вечер.
— Не би ли заминал за Берн? Или някъде другаде? Бил ли си в Париж?
— Не.
— Имаме ателиета! Ще ти подействат добре.
— Не знам езици.
— И други са заминавали, без да знаят.
— Заминавам за Созопол!
Каров не беше словоохотлив човек. Манев знаеше това от години, но сега с него беше непоносимо.
— Обади се, ако промениш решението.
— Ще се обадя след Созопол — каза Каров.
Манев тръгна, на излизане се сблъска с млада жена и двамата се върнаха при Васил.
— Да ти представя Мария Димова… в Прага сте завършили, нали?
— Да — каза Мария.
— Обещах да я представя — Манев се чувстваше неудобно и му личеше. — Би ли й отделил няколко минути?
Потупвайки канапето до себе си, Каров застави момичето да седне.
— Е? — каза Каров. — Питайте!
— Да питам, какво да питам?
— Не знам. От какво се интересувате?
— От живопис… Завърших…
— История на изкуствата в Прага. Чух! Интересува ви изложбата?
— Интересува ме, разбира се!
Васил знаеше, че го оглежда, и беше започнал да се дразни като я чу да казва:
— Лошо ли ви е?
— Не, нищо ми няма.
— Вълнувате ли се? Аз бих полудяла. След седем часа…
— Толкова много?
— Ще минат като един миг.
— За мен са страшно много. Не знам какво да правя дотогава.
— Идете някъде.
— Къде?
— Не знам… Например на Витоша.
Каров я погледна. „За първи път!“ — помисли Мария. Очите му изглеждаха съживени, дори сивото му лице доби някаква имитация на цвят.
— Ще дойдете ли с мен? Там ще поговорим. Елате, а? — каза Каров.
Мария не очакваше покана и не можа да скрие изненадата.
— Не съм подготвена, нито съм облечена, нито пари имам! С какво ще идем?
— Колата ми е отвън. Ще обядваме на „Щастливеца“, ще ви върна, където кажете.
— Но… — Мария се съпротивляваше вътрешно с неясни мотиви, но някакъв глас й нашепваше: „Не отивай!“ — Надявах се да минем от картина на картина?
— След официалната част ще ви обясня всичко, техническата страна, и нещо по-важно, скрития сюжет на платната. Обещавам…
— Добре… — едва-едва измънка Мария. — Но трябва да се обадя по телефона. Моят приятел ще чака.
— Обадете се и излезте отпред — каза Каров. — Ще отида да взема колата.