Адриана сияеше. Ръцете й нарязаха месото на идеални квадрати, принуди Асен да мие зеленчука няколко пъти по-дълго, отколкото той смяташе за нужно, забрани му да пие, докато не наряза лука, доматите, докато не разби яйцата до онази степен, която прие за задоволителна, и всичко това с толкова вродено изящество, че Асен се подчиняваше с бързината на птица, признаваше грешките си, поправяше ги с театрално-гузна усмивка, крадеше глътки скоч зад гърба й, правеше го така, че да го залови на местопрестъплението, и с щастливо нетърпение очакваше заканително размахания й пръст. „Ей, ти!“ — казваше Адриана и в това нищо не значещо възклицание откриваше толкова основание за щастие, че се задъхваше, разболян от очакване. Какво очакваше? За това не смееше да мисли.
Когато месото и зеленчуците влязоха във фурната, Адриана отиде в спалнята на Акела и след малко го повика по име: „Ела, Асене!“ — каза тя. Това му се стори толкова интимно, че докато прекосяваше хола с ръце в джобовете, из главата му се въртяха какви ли не предложения.
Завари я пред гардероба да се рови из ризите на Акела. На леглото имаше син костюм, на пътеката лъщяха чифт обувки, опънати в калъпи. Адриана избра връзка, остави я на леглото и го помъкна към банята.
— Живея на другата страна на площада — каза тя. — Оттук не се вижда. Докато се преоблека, искам да те заваря избръснат и в дрехите, които видя там. Ако обувките не ти станат, можеш да останеш със своите. Ще се върна след половин час. Искам да ми отвориш с костюм и връзка.
Асен я видя да прекосява площада, да люлее високия си задник в жълтите кожени панталони и изпита завист и паника. „Тази жена не е за мен!“ — прозвуча в ушите му и там, облегнат на парапета, почувства нужда да бяга. Можеше още сега да вземе рейса за Боровец, до довечера да е там и обратно тук с колата преди истинската нощ. По дяволите парчетата месо, безупречно наредената маса и парадните дрехи на Акела. „Адриана е скъпа жена. Парите не са мои. Ателието, сервизите, всичко тук е чуждо!“ Това бяха съображения, които непрекъснато се блъсваха в главата му, докато сваляше ципа на джинса, докато оглеждаше мършавото си тяло във флорентинското огледало на Акела и докато, седнал на ръба на ваната, сапунисваше лицето си.
Асен Москов се поддаде на театъра. Панталоните му стояха добре, въпреки че сигурно изглеждаха малко широки в бедрата. Обувките и ризата бяха като за него, когато отстъпи и се огледа в несъвършените съвременни дрехи, откри за себе си, че е роден да носи костюми. Адриана беше избрала виненочервена връзка, но Асен се зарови из гардероба и откри друга, която му се стори по-подходяща. Сега със синя връзка на бели точки картината му се стори смайваща. Направи няколко крачки и се обърна. Да! Така може да отиде навсякъде. Доволен от себе си, Асен се върна в хола и седна внимателно на гросмутерхенда, несъзнателно подчинен на някаква тържественост, натрапваща се от представата за официалност. Асен запомни завинаги този миг.
Седем години по-късно създаде на Васил Каров предпоставки за същия театър.
Адриана се върна в дълга рокля с деколте и куфар. „Вътре е коженият панталон“ — помисли Асен, докато го взимаше от ръцете й, и го внасяше в хола.
— В тези дрехи няма да си позволиш да ми говориш грубост — каза тя.
Седнаха един срещу друг. В очите й имаше нещо, което не можа да определи дори после, през годините на брака. Въпреки изобилието от чувства, които напираха в нея, въпреки сиянието, което се виждаше в очите й, в лекотата на движенията, Адриана владееше някаква резерва, която я държеше трезва, неподатлива докрай на вълненията. В началото това го вдървяваше, а по-късно го изнервяше, плашеше и дразнеше.
— Искам този дом да е наш — каза Адриана. — Ще те посрещам в дълга рокля. Ти ще сядаш там, под часовника и ще гледаш как нареждам масата. Би било хубаво, нали?
— Сигурна ли си, че искаш именно аз да сядам там?
Адриана не отговори.
— Обичам мига, който събира хората около масата — каза тя. — В него има повече, отколкото се признава. Масата крие много чарове и не е еснаф този, които го открива. През деня се вижда всичко, хората са уморени, зли… Със свечеряването става нещо с тях. Променят се, заприличват на себе си, а ако ги наредиш около масата, стават красиви… Като тебе например. Сега си друг човек. Очите ти са меки, тембърът — на цивилизован човек… Сега си красив и не само дрехите са причината.