Юнският ден беше ведър и слънчев дори в града, а горе планината от небето течеше злато. Седнаха на терасата на хотела. Наоколо нямаше никой. Беше рано, все още не сервираха обяд, но донесоха кафета и ги оставиха сами. Мария не знаеше как да общува с този мъж, знаеше, че е загубил сина си, беше чувала какви ли не легенди. Не всеки стигаше до смъртно отравяне с алкохол! Свита в стола, загледана в очертанията на града, Мария не смееше да погледне това напрегнато лице, това чудовище с мътни очи, което беше забравило за нея.
— Кога се върнахте в България?
— Преди шест месеца, вече седем.
— Изглеждате ми уплашена. От мен ли се боите?
— От вас? Защо да се боя от вас?
— Като се напия, ставам свиня. Чувала сте, признайте си!
— Чувала съм! — кимна Мария.
— Няма да пия и ще изпълня обещанието си. Утре ще имате всичко, от което се нуждаете.
— Защо не сега?
Каров я погледна отново, лицето му се отпускаше. Сега не изглеждаш страшен.
— Какво ви интересува?
— Как се чувствате в навечерието на изложба? Това е голям празник.
Каров мълча дълго.
— На официалните празници улиците се изпълват с възбудени хора, облекли най-хубавите си дрехи? Стоят им зле! Жените с фризури като кошници, походките неестествено бодри, гласовете излишно високи. Витае дух на нещо празнично. Празникът никога не започва. Минават час, два, пет, фризурите се развалят, мъжките лица посивяват било от умора, било от набождащи бради, новите обувки са смазали краката, празникът още не е започнал. Тръгват да го търсят по заведенията. Влизат и откриват друг свят, светът на непрестанния празник. Мъже и жени с излети по телата дрехи, с меки гласове, с толкова изящност, че „празнуващите“ се чудят къде да дянат ръце и крака. Празникът пак не идва. Денят свършва, разотиват се и всичко започва отначало. Моят празник много прилича на техния.
— Виждала съм такива празници — каза Мария. — Но каква връзка правите с изложбата?
— Никога вече няма да рисувам така.
— Не ви разбирам!
— Как се казвате?
— Мария Димова.
— На двадесет и пет години се почувствах художник. На четиридесет още не съм усвоил най-простите уроци. „Господи дай ми лек живот. Смъртта ще си избера сам!“ Каква глупост! „Дай ми лека смърт и ме разходи из живота!“ — такава би трябвало да бъде молитвата на художника. Това значи — „Прекарай ме през иглени уши, натовари ме с темперамент, всей слаб дух в мощно тяло, отвори ми очите за пороците, дай ми съвест“. Тогава художникът ще престане да се рови във вътрешния ад и ще обърне внимание на обикновените неща. На цветето, ей онова там, жълтото, на което дори името не знам. Ще се вгледаме в лицата си с намерение да се открием и може би да се обичаме, ще се задържаме по-дълго около децата си. — Каров мълча толкова дълго, че Мария започна да трепери от нерви. Предполагаше какво става в мозъка му. Реши, че го е връхлетяла мъката, че спомените за покойното дете отново, са го стиснали за гушата. Грешеше. Каров мислеше за баба София, чуваше гласа й: „Несрета те мори, момче, вина те гази! Всичко грозно рисуваш, само мъртвото красиво. Не сърди Господа, момче!“ — Не сърдя Господа, не го разбирам! — Каров се стресна от гласа си. — Почина синът ми.
Мария кимна.
— Не намерих време да му направя една рисунка. Едно куче не съм му нарисувал, една приказка не е чул от устата ми! Дали харесвам картините. Откъде да знам? Искам сина си, искам неговите рисунки! Затова не разбирам Бога! Не разбирам природата на нещата, не знам да прилагам метода на съществуванието. А като не знам това, като не разбирам основното, как да знам дали харесвам картините си. Разбирате ли ме?
Мария кимна отново, но не разбра нищо. Или почти нищо. Беше престанала да слуша думи. Гледаше. Единственото й сетиво, което действаше, беше зрението. До съзнанието й се докосваха думи, складираха се в паметта й и вечерта в леглото щяха да се подредят в мисли. Но сега, в този миг, запомняше чертите на този мъж, който я напускаше и се връщаше. Който с мъка задържаше духа си в спокойно облакътено тяло. Страшно беше това, което чувстваше Мария, и беше готова на всичко, за да не го допусне. Като гледаше този художник, този мрачен тип със слава на пияч и скандалджия, с ужас откриваше, че никога, по никакъв повод не иска да види приятеля си и с нарастваща досада откриваше, че до отложената среща с него има само два часа.
Каров заведе Мария на някакъв адрес, вероятно у любовника й. Прибра се и легна. Затвори очи, обзе го спокойствие, почувства отпускане на ръце и крака, лекота на мозъка… Спа безпаметно, без сънища. Събуди се с тежка глава и отвратително настроение. Накъса всички снимки с кораби и всички рисунки, които бяха легнали в основата на изложбата. Почисти рафтовете, изми палитрата, приготви и опакова боите си, четките, бидона с терпентин. Подреди куфара, който наричаше „арсеналът“ и който му служеше повече от двадесет години взе душ, удари контра до синьо, облече се и излезе. В пет и десет беше в Съюза. Мария в официална рокля, с бележник в ръка пишеше, вдигнала коляното си до брадата.