— Какво правите тук? — Каров я стресна така, че изпусна бележника.
Наведоха се едновременно, Мария пламнала, с розова пелена на лицето, Каров едва сдържащ смеха си.
— Къде е любимият?
— Уплашихте ме. — Мария се насилваше да се усмихне. — Мислех да си отида, преди да дойдете.
— Тази вечер ще бъдете мои гости. Поканете приятеля си.
— Не-е…
— Защо не? Ще се съберем в „София“. Хора от бранша. Ще откаже ли?
— Кой?
— Вашият приятел.
— Но аз няма да се срещам с него…
Каров се усмихна.
— Никога?
„Никога!“ — искаше да извика Мария. Вместо това отговори тихо:
— Тази вечер…
— Добре, ще бъдете моя дама… Ето го и журито. Елате да ви запозная с няколко мастити художници.
Мария мълчеше, тиха, податлива, и Каров бързо я забрави.
Журирането беше минало в негово отсъствие. Каров знаеше, че техните очи неговата изложба е компромис. Чуваше да се говори за идеологически възражения. Смъртта на сина му ги постави в шах. Ако при друга спекула със смъртта на Александър би се чувствал отвратен, в борбата с догматиката тя беше изиграла благородна роля.
Иван Манев откри изложбата. Докато слушаше с половин ухо речта на председателя, Каров си припомняше плановете, които кроеше след развода с Лилда. Александър пораства, става голямо слънчево момче, Васил не го е виждал години, Лилда го крие, живеят или в Бразилия, или някъде другаде в чужбина. Един ден Александър почуква на вратата му. Каров не се бърка в живота на сина си, не поставя забрани, не му досажда със съвети.
Започна да различава лица. С периферното зрение беше отчел появяването на Адриана и Жак, на Вера и Велин, на Антон Гаев. Беше стискал ръцете на Стив, на Владо Матев, на Ивайло. Срещаше искрени и фалшиви усмивки. Вежливи кимвания, приятелски намигвания, различаваше дори укора от признанието, но това, което го смути, беше лицето на Мария. Докато от устата на Манев се сипеха хвалебствия, докато пътят му на художник се трасираше от верни, приблизително верни и абсолютно неверни детайли, лицето на това момиче издаваше възбуда стигнала до премаляване, страст и още нещо… Обожание! Мария почувства погледа му и очите им се срещнаха. Каров се готвеше да й се усмихне, когато момичето отмести глава и обърна поруменелия си врат към него. „Тя се влюби в мен — помисли Каров с горчивото недоумение на човек, извършил неволно престъпление, — това трябва да прекъсне навреме!“
Каров се оттегли във фоайето и запали цигара. От залата излезе Антон и се запъти към него.
— Искам да Ви кажа нещо… Ще ме изслушате ли?
— Да.
— Бихте ли приели съболезнованията ми?
— Разбира се. Благодаря.
— Не искам да скачам от тема на тема… въпреки това… вие сте художник! Точно аз се заемам да ви правя комплименти.
Каров постави ръка на рамото му.
— Нямам нищо против вас.
Антон извади цигари, запали, мълча миг-два.
— Бих искал да ви поканя в учебния театър… „Напразните усилия на любовта“, все пак Шекспир.
Каров прие машинално и в следващия миг вече съжаляваше. Това означаваше да отложи заминаването си за Созопол.
— Кога? — попита той.
— В събота. Ще ви изпратя билети.
Антон хвърли фаса и пъргаво се заспуска по стълбите. От залата излязоха Велин и Вера. Готвеше се да се прикрие зад колоните, но женствения глас на Ивайло Денев го закова.
— Василе!
Към него вървяха семейство Велинови, Ивайло, Жак, Владо Матев.
— „Народна Култура“ дава сто и двадесет реда за изложбата ти. Близо два пъти повече от традиционната площ! — Ивайло стискаше ръката му, но вкоренения му страх от Каров го караше да бъде нащрек.
— Честито! — Матев залепи влажните си устни на бузата му.
— Считам се поканен на коктейла — каза Жак.
— Не видях Лилда — каза Адриана.
Каров се обърна към Велин.
— Кога ще видя мавзолея? Заминавам за Созопол.
— Когато искаш — каза Велин.
— Утре тръгваме — Каров се обърна към Вера. — Хареса ли ти стената?
— Важно е да хареса на теб! — Вера не очакваше такъв въпрос и отговорът й беше прекалено троснат.
— Вярвам на вкуса ти! — каза Каров. — Ти имаш опит!
Мария излезе от залата и нерешително тръгна към него. Каров знаеше, че с радост би побягнала по стълбите.