— Не мога да се владея…
— Мисля, че знам причината.
Мария вдигна очи.
— Наистина ли?
— Да! — Каров стисна лакътя й. — Аз съм стар, износен кон!
— Не — едва-едва каза Мария.
— Да! Утре ще се обадиш на приятеля си. Едно денонощия лудост е достатъчно.
— Не! — повтори Мария.
— Послушай ме — прошепна Каров. — Аз нося нещастие!
Късно през нощта в коктейл — залата на „София“ Вера се доближи до Васил.
— Поздравявам те — каза тя. — Малката прилича на Адриана, от преди десет години!
— Намираш ли — Каров положи усилия гласът му да звучи равно, дори апатично.
— Да! — горда, болезнено чувствителна Вера знаеше да гледа в очите. — Щастлив ли си?… Ако можеш да бъдеш щастлив човек с твоя характер!
— А ти? — попита той.
— О, аз! Моето щастие загина на Пиринския предел! — Вера се врътна на пети и се смеси с хората.
4
Васил Каров замина за Плевен. Получи телеграма от Велин, беше му запазил стая в хотел „Кайлъка“. Щяха да се срещнат пред стената. Излизаше, когато телефонира Мария.
— Заминаваш ли? — попита тя.
— Всеки момент.
— Размисли ли?
— Не! — каза Каров. — Няма да те взема.
— Багажът ми е готов.
— Не!
— Защо? — гласът и трепереше. Ако нещо го радваше, беше, че не вижда лицето й.
— Страх ме е, Мария! Страх ме е от мен.
— Аз поемам риска!
— Не!
— Добре, ще взема влака, ще те намеря в мавзолея.
— Все едно, че те няма.
— За мен е по-важно друго…
— Какво?
— Ти знаеш!
— Не очаквай да те върна обратно!
— Ще се върна с влака… Свикнала съм. От София до Прага винаги пътувах с влак… Четиринадесет часа!
— Мария, моля те!
— Нямаш право да ме молиш! Аз не те ли моля напразно?
Каров държа слушалката няколко секунди в колебание да я удари във вилката или не, после я поднесе към устата си.
— Чакай ме пред вас. След десет минути ще мина да те взема!
Прав, с ръце в джобовете, загледан в паркинга на хотела колебаещ се да кресне или не на децата, които се въртяха около колата му, Каров мислеше какво да прави. В съседната стая го чакаше Мария. Трябваше или да се махне веднага, или да прави любов с това момиче. От смъртта на Александър не беше спал с жена и въздържанието започваше да му къса нервите. Ако в съседната стая беше не Мария, а коя да е друга, не би се колебал и миг, но това прекосяване на коридора щеше да го ангажира повече, отколкото би понесъл. Мария се влюбваше в него, преследваше го с упоритостта на дете, но и с настървението на проститутка. Замислен за предстоящата си крачка, Каров все още не си даваше сметка привлича ли го това момиче, вълнува ли го секса й. Беше далеч от мисълта да създава нови връзки, да увлича жени в живота си, да ангажира съзнанието си с емоции, след като беше убеден в преходността им, граничеща с нетрайността на сапунения мехур.
Каров изсвири с пръсти и размаха юмрук към момчетата, катерещи се по торпедото на колата, но когато видя уплахата им и проследи бързия им бяг зад хотела, мисълта, че е бил жесток, наля очите му със сълзи. Застана пред огледалото, готов да надникне в истинския си образ, зад генетичното слъзно заболяване, започващо да се развива и у него. Отсреща го гледаше словоохотливата плачливост на баща му и дълбокото, граничещо с пълно отсъствие мълчание на майка му. Кой беше Васил Каров? Химическа смес от две нищожества. Самоубива ли се такъв човек? Та той е мъртво роден, продукт на хаоса. Какво има зад гърба си? Откъде да вземе сили за живот? — тези въпроси не заставаха за първи път пред него, но за първи път щеше да му се наложи да си отговори. Сега знаеше защо не посмя да посегне на живота си. Липсваше му величие на нравите, опора в миналото, перфидния, извратен и сложен ген на Асен Москов. Кръв, кръв му липсваше! Тогава откъде се появяваше тази памет? Откъде изравяше продукти на по-висша интелигентност, чужда както на него, така и на родителите му. Каров знаеше нещо за теорията на паметта. Покрай ушите му, без да прониква в съзнанието му, беше минавала някаква химическо-молекулярна хипотеза за историческата памет на човека, но човекът Каров беше артист, а артистът беше прекалено зает с амбалажа си и рядко намираше за нужно да прониква под него. Прав пред кривото хотелско огледало, загледан в слъзните си водопади, Каров се мъчеше да разкъса изображението си, да прекара зрителния си нерв като рентгенов лъч през черепната кутия. Напразни усилия! Единственият ефект от взирането беше разширяването на слъзните канали и засилване на пороите, стичащи се по скулите.
Влезе в банята, подложи лице под студената вода и затвори очи. „Аз съм мъртъв!“ — с нарастването на това съзнание зареждаше се и неговото опровержение. Жизнените сокове се стичаха в слабините му, еректираха съществото му, изостряха желанието му да се движи, да действа. Каров продължаваше да смесва движението с действието, но въпреки това не посмя да отиде в стаята на Мария.