В осем и половина прекрачиха прага на ресторанта. Велинови ги чакаха. Бяха избрали маса далеч от оркестъра. Велин скочи, настани Мария, изчака Васил да седне. На масата имаше бутилка „Къти Сарк“, английски цигари, кашу.
— С кола ли си? — попита Велин.
— Не.
— Няма да се откажете от един аперитив. Вие, Мария?
— Бих взела едно уиски.
— Василе?
Каров се облегна на стола, хвърли едно око на заведението погледна остро Вера, като че ли искаше да й внуши настроението си, да й отнеме жилото, но видя меката й усмивка и се отпусна.
— И аз няма да откажа.
— Сутринта слязох в града — започна Мария. — Знаех от Васил, че в единадесет часа трябва да сте при инвеститора. Видях стената. Интересува ли ви мнение?
— Разбира се! — Велин беше взел най-важната благословия, Каровата, така че малко провокации можеха да повлияят на настроението му. Васил се готвеше да му прехвърли всичките си поръчки за монументална работа, Велин имаше и ръка, и вкус. Засега се проявяваше по-скоро като версификатор, но един ден, кой знае, може би щеше да демонстрира свой начин на рисуване.
— С какво се занимавате? — попита Вера.
Зад привидно учтивия тон и нехайно любопитство този въпрос беше атака.
— Мария е изкуствовед, завършила е в Прага.
— Да чуем мнението на Мария! — Велин се страхуваше от реакциите на Вера и побърза да я извади от разговора.
— Не съм доволна от стената! — Мария доби вид на оратор, събиращ с многозначително мълчание фокуса на аудиторията. — Работено е бързо, дълбането нервно, неравно, на места ръбовете са грапави, някъде пластът е наранен, долният слой се подава. В трактовката на цветовете и движенията се чувства силно влияние на Матис, а там, където е портретувано, на Васил.
— Кой Васил? — попита Каров.
— Имам предвид Васил Каров! — каза излишно сериозно, затова пък наивно Мария.
— Не дрънкай глупости, малката!
— Как смееш! — извика пламнала от възмущение Мария.
— Смея! — каза Каров. — Ако не млъкнеш, ще посмея да те набия, тук, пред всички!
— Ти ми отнемаш правото на мнение?
— Право на мнение има този, който има мислене. Почакай ме пред хотела, можеш да поръчаш такси!
Тишината затисна масата, обърна очите надолу, лиши ръцете от тяга. Мария стана и излезе.
— Стената не е по-лоша, от която да е друга! — Васил прибра цигарите си, допи чашата, остави я внимателно в средата, до бутилката. — Събирай кураж и работи. Ако срещнеш пречки, обади се!
Васил погледна Вера, Велин, бръкна в джобовете и напусна заведението. Мария беше изчезнала, и в хотела я нямаше. Беше събрала багажа си и заминала за София.
В ателието намери бележка от Климент Антонов или Дометиан, име, под което се беше подвизавал като игумен в манастира „Свети Илия Чудотворец“. Дометиан пишеше, че е отседнал в хотел „Люлин“ и че ще остане в София два дни. Каров намери номера на хотела и въпреки късния час помоли да го свържат с Климент Антонов.
— Вие ли сте, Каров? — чу гърлен бас. — Очаквах да се обадите. Бих искал да се видя с вас.
— Заповядайте при мен, ако не ви се вижда късно. Ресторантите са затворени, а аз, ако не друго, поне пиене имам.
— Мога ли да доведа жена си? — попита Антонов.
— Разбира се! Ще ви чакам.
Съдейки по портрета на Асен Москов, Каров очакваше дребно човече, изпито и съсухрено, с вид на отчаян дявол, но отвори вратата на пращящ от здраве атлет и една поразяваща жена. Трябваше да мине много време, да изпие много водка, за да си даде сметка, че това, което е определил като поразяващо, е пълната естественост, дори девственост на красотата й.
— Как да ви наричам? — попита Каров. — Ваше преосвещенство ми се струва надуто.
Антонов побутна жена си напред и я последва в ателието.
— Не се налага да ме титулувате. Наричайте ме Антонов или Климент, както ви е удобно. Жена ми се казва Мюлвет.
— Как?
— Мюлвет. Тя е помакиня.
— Вие, монахът, се оженихте за мохамеданка?
— Ние не сме религиозни — каза Мюлвет. — Познавахме вашия приятел Москов.
Каров ги покани около масата, наля водка в чашите, предложи храната, която се намираше в хладилника. Имаше нещо красиво и успокояващо в тези хора, някаква хармония, пораждаща се от расата, от добрата раса, от свободата на поведението, с която общуваха или мълчаха, напълно задоволени от присъствието си.