— Вие ни подарихте моя портрет. Моля, не отричайте!
— Аз се занимавах с имуществото на Асен. Такъв акт би му бил приятен.
— Вие бяхте много близки? — попита Мюлвет.
— … Асен беше най-близкият ми приятел.
— Как загина? — На това мургаво лице нямаше следа от грим, сиво-зелените очи гледаха кротко, със сигурността на човек, свикнал да общува прямо, извън притворството, извън салонното лицемерие. Дълго време не знаеше какво да отговори, докато на помощ не му се притече бившият монах.
— Мюлвет пита самоуби ли се Москов?
Каров скочи и тръгна из ателието.
— Чувала ли сте да се говори за самоубийство?
— Не — отговори Мюлвет.
— Как ви хрумна тази мисъл?
Този път Антонови мълчаха дълго.
— На едно свиждане в затвора Мюлвет каза: „Художникът загина. Казват, че е нещастен случай, аз съм сигурна, че е посегнал на живота си!“ Питах я защо мисли така. Тогава не можа да ми отговори.
— Сега можете ли?
— Не! — каза Мюлвет.
— Трябва да има някакво обяснение. Никой не ви е говорил за самоубийство, най-малко Асен. Познавате ли Вера Манолова? Тя беше… близка с него в последните му дни.
— Не съм чувала това име.
— Тогава?
— Нищо не мога да ви кажа. Не, че не искам, не мога! Вие…
— Какво аз?
Мюлвет погледна мъжа си. Лицето й изразяваше мъка, напрежение, умора.
— Отговори му! — кимна Дометиан.
Мюлвет наведе глава и каза тихо:
— И вие мислите за самоубийство!
Каров почувства пулс в гърлото си.
— Тази мисъл не ме напуска. И за Асен Москов имате право. Шофьор с неговата практика не би загинал на онзи завой… освен ако не е искал да загине. Разбрахте ли ме?
— Разбираш ли, Мюлвет? — попита Дометиан.
— Да! — отговори Мюлвет. — Разбирам!
— Имах прозрение, вътрешна светлина. Това, което сега осени вас. Какво почувствахте? Мои мисли ли стигнаха до вас, или собственото ви съзнание направи заключението?
— Не, не! — каза Мюлвет. — Нищо не съм чувала. Никой нищо не ми е казвал!
— Ще ви задам въпроса другояче. Знаете ли причините, поради които Асен свърши със себе си? Или тези, които карат мен да се боря със страха от смъртта?
— Вие я мъчите! — каза Дометиан.
— Моля ви, нека ми отговори… Бъдете така любезна, Мюлвет! Отговорете ми, моля ви!
Мюлвет вдигна светлите си очи.
— Картините ви са пълни със смърт — каза тя.
Дометиан промени разговора, отидоха си на разсъмване. Каров опита да разбере това, което Мюлвет премълча, но заспа в стола с лице, осветено от новия ден. Събуди го телефонът. Бившият му тъст се обаждаше да му каже, че Лилда емигрирала в Бразилия. „Аз нямам минало!“ — мислеше Каров, докато очакваше горещата вода да избие от тялото му снощния алкохол.
По реакциите на Мария съдеше, че все пак на сцената става нещо. Мария се забавляваше от сърце. Колкото напрегната и фалшива изглеждаше в професионалните си усилия, толкова неподправена и простодушна беше в личните си отношения. „Тя е добро момиче!“ — мислеше Каров, докато чакаше на сцената да се появи Антон. Гледаше представлението само когато малкия се включваше в мизансцена. Изпълняваше ролята на Жак, като че откъсната от общия смислов поток роля, на която беше определено да обяснява, иронизира, коментира и дори апострофира сценичното действие с правата на публиката.
— Харесва ли ти? — попита Мария.
— Да! — отговори Каров.
След представлението прекосиха улицата и влязоха в Унгарския ресторант. Антон се отнесе „умно“ към комплиментите на Мария и прие като достатъчно ръкостискането на Каров. Седнаха. Мъжете поръчаха вино. Мария отказа да пие, но листът с десертите я държеше в напрежение и опитваше ту някакъв крем, ту нещо друго с много дълго, непроизносимо унгарско име. Антон се направи, че не познава Мария, но му трябваше време да прикрие изненадата си и усилия да скрие лошото си настроение.
— Лилда е в Бразилия — каза Каров.
— Отзоваха Гузман, аташето по печата… Лилда замина с него.
— Говори се, че е невъзвращенка?
— Баща ми каза, че го е „вързала“. Той не говори глупости. Така е по-добре… По-добре за нея… Тук всичко би й припомняло Александър!
Нито Мария, нито Антон посмяха да добавят нещо. Разговорът тръгна в друга посока. Бащата на Антон Борис Гаев, беше купил картини от Васил… „Като че ли виждам резервацията му…“
— Старият ме попита какъв подарък искам — каза Антон. — Канара падна от гърба му, когато му показах дипломата…
— Можеше да се снабдиш с нещо полезно?
— Харесвам тази картина.
— Животът прекара покрай мене най-близките ми хора… Прекара ги като вода през пясъци… Родители, жена приятели, син, никой не остана! Досега рисувах вътрешностите си, на тъмно и загубих зрение… Сега ще се опитам да видя природата… Може би тогава ще имам око и за близките си… ако още имам такива!