— Отказвате се от този стил на рисуване? — попита Антон.
— Точно така. Отсега нататък ще рисувам цветя, деца, кучета… От вътрешната ми помия никой няма нужда! Най-малко аз!
Отново млъкнаха. Каров си даваше сметка, че ги потиска, че ту името му ги респектира, ту мисълта за болките му ги кара да онемяват, че сприхавият му характер ги плаши, че мекият добродушен тон ги подтиква към угодничество. Антон мразеше угодничеството. Съзнаваше, че е лице в лице с човек, който доминира, но си го обясняваше не с мощта на характера, а с разликата в годините. Това беше грешка…
— В кой театър ще работите? — попита Каров.
— Ако Ви кажа, ще ме презирате!
— Защо?
— В Националния…
— И защо трябва да те презирам?
— Използвах „втория начин“, за да остана в София, имам причини да го направя!
— Какви?
— Провинцията ще превърне в рутина всичко, на което съм способен! Имам сили да се справя с всяка роля!
— Дано! — каза неопределено Каров. — Виждал ли си Зоя?
— Обажда се от време на време…
— Работи ли?
— Манекен в модна къща „Диана“.
— Знам тази къща! — каза Каров.
— Друго не знаете… — Антон се усмихна хитро. — Не знаете, че ходи с вашия приятел Стив Дяков!
Каров се смя от сърце. Тази клюка го развесели така, че сълзите рукнаха отново. От смъртта на детето не беше изпивал опиата на веселието. Почувства вътрешно оздравяване изтичане на отрови, химическо разтоварване на буци мъка. Съзнателно задържа това състояние до пълното му изчерпване. Остави Антон и отиде да изпрати Мария. Пред входа я чакаше приятелят й. Видя ги и хлътна в сградата.
— Очакваш ли неприятности? — попита той.
— Не — каза Мария.
— Заминавам за Созопол.
— Кога?
— Трябва ми толкова време, колкото да стегна багажа.
— Не можеш ли да го отложиш?
— Не!
— Искаш ли да дойда?
— Не.
Каров отвори вратата.
— Това момче може да те нагруби, да те удари?
— Това е моя работа! — Мария слезе и тръшна вратата. — За последен път те питам! Искаш ли да дойда в Созопол?
— Не! — Каров запали мотора.
5
Легнал на фалшборда, провесил крака от палубата, подпрял глава на кранците, Каров пиеше швепс, пушеше и гледаше града. Морето беше спокойно, все още не беше духнал сутрешния вятър, наречен „морският“, наоколо се въртяха сърфисти, риболовните врабчета влизаха и излизаха от пристанището, мауните теглеха чепарета. В дъното на залива водолази извършваха учебни спускания. Заливът на Созопол кипеше от дейност и въпреки това спокойствието беше всеобхватно. Тежко спокойствие затискаше Каров. Втора седмица излизаше с яхтата при изгрев, закотвяше я в средата на залива прекарваше до залез в леност и съзерцание. Никой не му говореше, никой нищо не искаше от него. Местните рибари се задоволяваха да му махнат с ръка, военните не го безпокояха, макар че катерите им често клатеха яхтата. След залез Каров палеше мотора, връщаше се на кея, вечеряше в пристанищното казино и отново се прибираше в лодката. Слушаше радио, четеше „Кво Вадис“ на Хенрих Сенкевич, пиеше кафета, кока-кола, спеше. В четири часа сутринта наливаше прясна вода, палеше мотора и тръгваше. Нямаше капитански права, затова не му позволяваха да напуска залива, но той и не желаеше да го напуска. Бръснеше се на борда, от време на време скачаше във водата за разхлада, морето му служеше и за тоалетна, през другото време лежеше на слънце. Хапваше по нещо, предимно сандвичи и консерви, алкохол не пиеше. В една кофа долу в трюма държеше швепс и кока-кола, бидон с вода, няколко картона БТ, това беше всичко. От местната книжарница купи десетина романа, имаше листа, въглен и понякога рисуваше. Наблюдаваше птиците, летящи между него и слънцето. Притворил очи, виждаше пламтежа на крилете им, златистите движения. Птиците губеха плът, превръщаха се в светлина, плуваха в седеф… когато напускаха слънчевия диск, връщаха плътта си, движенията, възстановяваха плавността си… Така можеше да доживее края на дните си.
Една сутрин слънцето закъсня. На обед духна мелтем и морето побесня. Каров остана на кея, но не напусна яхтата. В пристанището беше спокойно, вълноломите и естествената островна преграда спираха вълните, но вятъра клатеше лодката, дървенията скърцаше, заболя го глава и на втория ден се принуди да вземе квартира. Пропи. По цял ден висеше в кафенето, срещаше се с художници, вечер изкачваше залитащ наклона на улицата към квартирата си. Мелтемът се задържа девет дни. Една вечер вятърът утихна, заваля дъжд, вълната намаля, сутринта слънцето плъпна в четири часа и изглеждаше, че депресията е отминала. Не беше отминала. След мелтема остана „мъртвак“. Целия ден го клади бордова вълна. Каров повърна и закуската, и обяда, върза яхтата на кея, обяви я за продан, качи се в колата и тръгна за София.