Ръцете му трепереха, чувстваше се несигурен зад волана, завладя го неясен страх и го държа до Пловдив. Не посмя да продължи, нае стая в новотела и легна да спи. На сутринта настроението му беше съвсем друго. Чувстваше се свободен.
Яхтата беше започнала да му къса нервите. Изпи два чая с луканка, кафе с някаква торта, почувства прилив на сили и нежелание да се върне в София. Тръгна за Смолян. Денят беше пълен със слънце, планината изглеждаше сива от светлина, асфалтовия път се превръщаше в сребърна река, обливаща с кротките си води торпедото на автомобила. Сега ръцете му не трепереха, страхът беше потънал в тялото, воланът се подчиняваше. Отмина града и пое към Пампорово. В десет часа беше наел стая в хотел „Мургавец“ и се излежаваше във ваната. На обяд обу джинси, къса фланела, хапна и тръгна по баирите. Целия следобед проскита с палци под токата на колана, краката му изтръпнаха, почувства болки в гръбнака и пое обратния път. Към пет часа се добра до хотела, грохнал от умора, взе душ, падна в леглото и заспа. Спа четиринадесет часа, до шест на другата сутрин, но се събуди с чувството, че тялото му се възражда. Подобно усещане го преследваше в първите дни на борда на яхтата. Излезе на терасата и отвори скицника. Пред очите му, като стадо биволи, се редяха ниски, обли и еднообразни хълмове, зеленото късаше очите с наглата си фотосинтеза. Небето над Созопол имаше цвят на море, небето тук не беше нищо повече от въздух. Дори в слънцето можеше да се гледа. Каров хвърли скицника на масата и излезе.
В Смолян купи топъл бюрек и тръгна да разглежда града. Къщи със спретнати дворчета, наклонени калдъръми, мостове и чешми, всичко беше така, както го показаха туристическите реклами, но нищо не възбуди ретината му и разходката взе да го отегчава. Половин час по-късно отегчението се изроди в досада, нервния реотан в десния крак се обади отново, заболя го главата. Каров тръгна към колата с намерение да се върне в София, но по пътя се сети, че в Смолян живеят Дометиан и жена му, не помнеше ужасното й име. Беше лято, училищата бяха разпуснати, но все някой трябваше да знае, къде живее семейство Антонови. От милицията го препратиха в отдел „Просвета“, но и тук не знаеха адреса на Дометиан, посочиха му единствено адреса на училището. Каров тръгна да го търси с пълна увереност, че там няма никой. Завари няколко жени да маджунират прозорците. В двора на училището бяха наредени за съхнене прясно боядисани катедри, черни дъски, столове…
— Извинете! — извика Каров. — Къде мога да намеря някой от семейството на Климент Антонов?
Тогава една от жените вдигна глава и той позна Мюлвет.
— Вие?
— Минавах — Каров направи опит да се усмихне. — Къде е мъжът ви?
— В Пловдив. Отидоха с директора да купуват чинове.
— Жалко — наистина съжаляваше. — Бях в Пампорово, умрях от скука. Утре заминавам за София. Мислех да ви поканя на обяд.
Мюлвет го гледаше със светлите си очи.
— Климент отсъства — разсеяно повтори тя.
— Вие не бихте ли ми направили компания?
— Смолян е малък град — каза Мюлвет.
Нямаше нужда от повече обяснения, тази жена знаеше да говори с малко думи.
— Разбирам! Поздравете Климент! — Каров понечи да тръгне, но нещо в изражението й го накара да спре. — Желаете ли да ми кажете нещо?
Мюлвет поклати глава.
— Сигурна ли сте? Може би, нещо свързано с Асен?
— Не.
— Болна ли сте? Не изглеждате добре.
Мюлвет подпря на оградата боядисаните си ръце.
— Исках да питам нещо за Асен Москов.
— Кажете, Мюлвет! — в този миг името й се върна в главата му.
— Женен ли беше?
— Когато сте се запознали с него, не. Жена му го напусна.
— Обичаше ли я?
— Да. Асен дерайлира, когато остана сам.
— Какво значи дерайлира?
Каров се замисли над обяснението на думата, но вместо точния смисъл в главата му се зародиха картини. Видя Асен в съвършения ред, създаден от Адриана, но лишен от онова привидно безредие, което прави една къща обитаема.
— Да дерайлираш значи да излезеш от релсите, да загубиш всичко, включително куража да живееш.
— Можеше да му се помогне!
— Как?
— Скъсахте пъпната му връв. Москов живя три месеца в манастира. Никой не го потърси, никой не попита жив ли е. Когато се връщаше в София, той беше решен да обича с цената на смъртта си!
Каров едва преглътна шока.