— Бяхте ли близки с Асен?
— Мъжът ми беше негов приятел.
— А вие.
— Не.
Мюлвет понечи да се върне при учителките. Едва сега Каров видя колко интерес е събудила личността му. От прозорците го гледаха мъжки лица, жените бяха оставили работата си и без всякакъв свян втренчили погледи в тях.
— Една секунда! — Каров сниши гласа си. — Вие обичахте Асен? Не ме лъжете, Мюлвет!
— Моля, идете си!
— Довиждане, Мюлвет! Предайте поздрави на Климент! Не забравяйте, аз търсех Климент Антонов!
Каров пиеше кафе в ателието и мислеше върху думите на Мюлвет. Как ли се чувства човек изоставен от близките си. Каров беше живял четиридесет години с мисълта, че е самотник и такива смущения не бяха негови. А Асен? Мюлвет криеше нещо. Единственият човек, който познаваше Асен на фона на манастирската обстановка, беше Мария, жената на Борис Попов.
Васил набра номера и отдъхна, когато в мембраната прозвуча женски глас.
— Вие ли сте, Мария? На телефона е Каров. При мене дойде семейство Климент Антонов, бившият игумен Дометиан и неговата жена Мюлвет, помните ли ги?
— Живях с тези хора — отговори Мария.
— Мюлвет говори за Асен като за стар познат… повече, като за много близък, разбирате ли ме?
— Да.
— До такава степен близък, че загатва за смъртта му като за нещо, което е трябвало да се случи… може би сте чувала, има слух, че Асен Москов се самоуби?
— Да! — повтори Мария.
— Мюлвет е сигурна, че Асен е посегнал на живота си. Изуми ме и нещо друго, тази жена разгада мислите ми, за мен тя знае повече от който и да било.
— Тя е магьосница! — каза Мария.
— Чак магьосница… Моят въпрос е друг. Близка ли е Мюлвет с Асен, любовница ли му беше, извинете за директния въпрос?
— Мюлвет е магьосница! — повтори Мария. — В Родопите я наричат „Черната пеперуда“.
— Как! — погледът му отскочи от гипсовия орнамент на тавана, там, където обикновено висеше Луци.
— Черната пеперуда!
Каров затвори телефона.
На обяд счетоводителят на Съюза му предаде банковата сводка от изложбата. Сумата беше доста по-висока от очакванията, но Каров понасяше спокойно и липсата на пари, и изобилието им.
В кафенето срещна Велин. Разплащаше се с групата си. Когато работниците си отидоха, Велин го покани на обяд.
— Вера е бременна, лежи за задържане — каза той.
Отидоха в Руския клуб, но едва се бяха разположили на масата, когато от входа се зададе Жак Биджерано.
— Здравейте момчета! — „Умореният тигър“ седна на един от свободните столове. — Днес имам голям празник! Най-щастливия ден в живота ми! — Жак се усмихна тъжно и добави: — Какво ще пиете? Навърших петдесет години!
И двамата бяха с автомобили, отказаха. Жак си поръча бира, отпи и се облегна в стола.
— Знаете ли на какво прилича нашата маса, момчета? Пир на лешояди! И знаете ли какво има в блюдата ни? Късове от Асен Москов, в моето е жена му, парите, които й остави, работата, която ми намери, във Велиновото — любовницата му, дори колата, с която загина, в твоето… — Жак срещна тежкия поглед на Каров и не довърши. — Ти си знаеш! — Жак направи пауза и добави: — Ада ще дойде всеки момент.
Каров не дочака Адриана, дояде мусаката си и излезе. Извади скицника и нареди рисунките из ателието; птици, слънце, море, корабчета, сърфисти, разплути движения в ослепителна светлина, юг, горещина, леност, това беше донесъл със себе си от Созопол. Сега трябваше да отсее тези, които го задоволяват като мислене и движение. Не усети как мина времето. Работеше бързо, с чувството, че работи мощно и с прозрение. Избра двадесет и две рисунки, налепи ги със скоч по стената и обмисли новия цикъл. За първи път щеше да работи с жизнерадостна цветна гама от натура и с възторг към натурата. Знаеше пред какви рискове ще го изправи новата тема. Ръката, му сама щеше да посяга към деформацията, окото му само щеше да търси и натрапва грозното, мисълта му щеше да го обвинява в инфантилност, в прехласване по кавалентното. Каров знаеше, че е изправен пред най-тежкия миг в професионалното си развитие. Предстоеше да разшири погледа си, да отвори око за красивото, да утвърди живота в период, когато смъртта коси близките му. И въпреки това трябваше да го направи. Иначе живописта му щеше да се превърне в урод, недостоен за човешкото око.
Гладът го подгони на улицата. Прекоси площада и влезе в ресторанта на хотел „Хемус“. Заведението беше до такава степен претъпкано, че се принуди да запали колата и да потегли към центъра. Преди да отиде в Клуба на кинодейците, опита да намери маса в Унгарския ресторант, в Руския клуб, никъде нямаше места, като че ли целият град беше решил да се забавлява именно тази вечер. Не искаше да влиза в „Кинодейците“, знаеше, че ще срещне някой, че ще започне пиене, че ще се прибере късно. Искаше да се опази от отрови, но влезе и първите хора, които попаднаха в зрителното му поле, бяха Стив Дяков и Зоя.