— Ще седнеш ли? — попита Стив. Резориусите му бяха изтеглени в хитра гримаса, очите му обаче се усмихваха обидено и имаха твърд блясък. Каров знаеше причината. Стив не беше „глътнал“ писмото му по повод романа на Асен Москов.
— Ще вечерям. Ако сте тук, ще дойда после.
Седна сам, поръча домашна наденица с фасул, шопска салата, вино „Евксиноград тип 212“, мисълта, че ще трябва да се насилва в неискрен разговор с риторик като Дяков, го караше да се чувства натоварен и Каров усети началните сигнали на реотана в десния си крак. Спаси го Стив. Симулирал отиване до тоалетната, той дойде на масата и поиска пари. Каров му даде петдесет лева и дояде наденицата си с върховно удоволствие. Унизен със заем, Стив нямаше да посмее да го пресича.
— Ще се женим! — каза Стив. — Зоя може да мъкне моя кръст още няколко години. Как мислиш, ще издържи ли на напрежението?
— Защо не?
— Пиша мъчително, нервен съм, често оставам без пари…
— Всички сме живели зле! — подхвърли Каров.
— Ти беше име. Случаят Дяков е друг. Мен не ме харесват дори тези, на които държа.
— Имаш предвид мен?
— Никой не обича истината! Истината е атомна бомба.
— Може би — Каров не разбра какво иска Стив и защо води такъв разговор, — може би… — повтори той.
Стив знаеше да разбива мълчание и не се боеше от самоунижения.
— Истината е безсилие! — гласът му беше дрезгав, очите — злобни. — Как оценяваш втората си изложба?
Каров разбра провокацията.
— Зле! — каза той.
— И се готвиш да ми внушиш, че това е истинската ти оценка?
— Да.
— Чуваш ли, Зоя? Каров е усъмнен. Това трябва да се запомни. Може би ще ни кажеш защо?
— Бих ти казал, но се съмнявам, че имаш желание да ме слушаш.
— Прав си! Нямам желание да слушам лъжи! Изложба, която се разпродаде за два дни, която ти донесе… не смея да предполагам сумата, но знам, че е непостижима за мен…
— Все още непостижима! — опита се да го прекъсне и за миг успя. — Ще дойде ден, когато ще разрешиш финансовите си проблеми.
— Такъв ден никога няма да дойде! Такъв ден идва за културни спекуланти, за търговци и за пирати, но никога за тези, които пишат истината!
Каров стана.
— Нямам нерви за лошото ти настроение!
Намери бележка от Мария. „Знам, че си в София, обади ми се. М.“ Каров не се обади, прибра се, направи чай и седна да слуша музика. Очите му вървяха от рисунка на рисунка, докато не се спряха на една: Крила на гларус, подпалени от лъчите на изгряващото слънце. Разпъна статива и седна. Когато започна да нанася основния тон и да го размазва с ножа, телефонът го стресна. Беше Мария.
— Спеше ли?
— Не — Каров все още не знаеше с кого говори.
— Мария е на телефона.
— Познах те! — излъга неловко, но по мълчанието й установи, че това не й е убягнало.
— Как прекара в Созопол?
— Добре.
— Кога се върна?
— Вчера, всъщност днес.
— Мога ли да дойда при теб?
— Много съм уморен, готвех се да лягам.
— Разбирам! — Мария мълча по-дълго, отколкото допуска телефонна пауза. — Върнах се при моя приятел, искам да знаеш това… от мен!
— Така е по-добре.
— Може би… работиш ли?
— Да! — Каров побърза да поправи впечатлението за лъжа. — Работех. Сега лягам.
— Лека нощ, Василе!
— Лека нощ.
Каров остави слушалката и се върна пред статива. Работи леко и с вдъхновение. Когато легна, беше осем без десет сутринта, но първата картина от новия цикъл беше завършена.
6
„Тясно ми е това ателие!“ — мислеше Каров. Лятото се случи сухо и горещо. През юли температурата стигна четиридесет градуса. В югоизточното ателие термометърът изнемогваше. В началото на август падна дъжд, но вместо да разхлади града, увеличи задуха. Изпаренията започнаха веднага след разсейването на облаците. Каров се отби при бившия си тъст. Завари го болен. Иван Раев беше прекарал два инфаркта и не мърдаше от леглото. Посрещан го с тъжна ирония.
— Ела, сине! Сега нямам нищо, освен тебе!
Каров седна до леглото. Обичаше този човек, единственият, който го прие радушно в налудничавия си дом, единственият, който не се опитваше да се налага.
— Всичките ни нещастия се дължат на тази вещица — говореше за старата, но ако друг път в отношението му можеше да открие незачитане, сега в очите му гореше омраза, само омраза. — Не я изгоних само от мисълта, че Лилда ще порасне като дива круша. Сгреших! Когато преследвахме „битовото разложение“, трябваше да я засиля в Белене и забравя за нея. Аз съм за убиване. Ако бях провел твърда линия сега и Сашко да е жив и Лилда нямаше да е изменила на бащините си идеи!