— Казах ти да не й даваш пари! — подхвърли старата. — Нищо не трови младия живот повече от парите!
Иван Раев уморено затвори очи. Не му се говореше. Каров си представи живота на тези старци и почувства слъзни напъни.
— Знаеш ли защо те безпокоя? — каза той, когато реши, че Раев е годен да слуша. — Задушавам се в това ателие. Имаш ли нещо против да довърша вилата? В града не се живее…
— Довърши я — кимна Раев. — Нямам нужда от нищо, а на старата мръсница й е много и това, което има!
— Може би трябва да уредим някакви документи… Да се задължа срещу къщата да ви изплащам някакъв дял? Ще говоря с адвокат…
— Не ни дължиш нищо! — каза старият. — Къщата е на твое име… все още.
Каров изпусна сълзите си.
— Какво има, моето момче?
— Нищо — Каров стана. — И аз останах без нерви!
— Пиши на Лилда… Да се върне!
— Мислиш ли, че има смисъл?
— Не! — каза старецът. — Няма смисъл!
Каров се зае с вилата. Беше покрита, но нямаше нито дограма, нито подове. Събра майстори и форсира строежа. За един месец къщата беше боядисана, остъклена и завършена откъм строителната част. Оставаше да се почисти и огради двора, да се мебелират стаите. Дърветата правеха естествена ограда, вилата не се виждаше зад плътния тополов пръстен, но с мебелировката проблемите едва започваха. Вилата беше извънредно голяма за нуждите на един човек, особено с неговия нрав и с пълното му незачитане към вещите. Строежът, започнат от Лилда по фантастичните планове на Станислав Манолов, предвиждаше два етажа за живеене и трети — ателие. Долу имаше два хола, свързани с летяща врата, кухня и сервизни помещения, горе четири спални с бани, ателието също имаше сервизни помещения и тераса на половината площ на къщата. Когато работата приключи, Каров купи мокет, постла всеки квадратен сантиметър, накова вътрешните стълби с пътеки и започна да се пренася. Обяви ателието за продан. Когато остана сам в къщата, без телефон, без никаква връзка с града, изведнъж го обзе онова спокойствие, което изпита върху борда на яхтата. Започна да открива прелестите на двора, зася перуники и лалета, с помощта на местния дърводелец скова чамова беседка и се зае с оградата. Реши да опаше двора с телена ограда, имаше опасност да заприлича на концлагер. Отново извика зидарите. Заедно с оградата щеше да се сдобие и с гараж. Докато го отделяха от външния свят, Каров слезе в София и се раздели с ателието. Сега нямаше нищо общо с града. Купи канапета, фотьойли, маси, столове. Стараеше се между тях да има цветова търпимост. Не се интересуваше нито от стил, нито от форма, стига предметите да изглеждат удобни и да запълнят празните помещения. Първият сняг го завари почти завършил обзавеждането. Местните ателиета ушиха жълти пердета, жълти кувертюри за двете легла, с които разполагаше. В първия обилен снеговалеж пристигна камиона с кухненските принадлежности, а същия следобед, в навечерието на Бъдни вечер, заработи и парното отопление. Вечерта Каров заключи колата в гаража, врътна ключа на дворната врата, прибра се в къщата, седна и включи телевизора. Нямаше нищо за ядене. В хладилника се мъдреше една-единствена бутилка сливова ракия, купена за зидарите. Изпи първата чаша с чувството, че празнува, нова къща, бягство от града, пълна свобода. До края на телевизионната програма беше изпил близо литър, но поводът за празника все още не беше се избистрил в главата му.
За пет месеца зима само два пъти слезе в града. Първият път го подгони остра нужда за жена. Каров обиколи заведенията, преседя до затваряне в Клуба на архитектите, но тръгна за Бояна уморен, изнервен от кафета и сам. Следващият път слезе за премиерата на Антон в Националния театър. Не запомни нито заглавието на пиесата, нито името на автора, но Антон му хареса и остана да му го каже. Остана и на банкета в бара на театъра. Не пи. Директорът го покани на официалната маса, запозна го с някакви шефове, шефовете го познаваха и Каров се поддаде на сладката отрова — популярност. Вечеря залисан в разговори ту за живопис, ту за театър, виждаше веселието на младите артисти, барът се тресеше от танците им. Когато управителят обяви края и изключи магнетофона Антон се приближи и клекна до него.
— Би ли ни поканил в Бояна? — попита той.
Каров се сбогува с директора, купи няколко бутилки водка и слезе пред вратата. Чакаха го двайсетина души…
Когато проветри спалните и се качи в ателието, през стъклената врата на верандата видя някакъв силует да крачи из двора. Излезе и се надвеси над парапета. На долния етаж кънтеше музика, сенките на танцуващите играеха в светлите карета, оставени от прозорците. Силуетът се отдалечи към вратата, после тръгна из двора с равни, бавни крачки. Беше жена, сигурно пияна и положително от гостите. Каров се върна в ателието, прибра картини, рисунки, заключи ги в шкафовете и слезе долу. Антон го посрещна.