— Ти си красива — каза Асен. — Красива и чужда. Всичко наоколо е чуждо… Дрехите, масата…
Очите й се разшириха, загубиха цвета си, а когато го възстановиха, имаха твърд блясък. Мълчаха няколко секунди. Асен запали цигара и опита да скрие настроението си. Отпи безсмислени и безвкусни глътки, почувства вдървяване на лицевите мускули, сигнал да престане със скоча, а когато остави чашата и я погледна, откри насилието и върху нея. Адриана опитваше да каже нещо и не можеше.
— Да?
— Искам всичко да бъде твое — каза тя. — И дрехите, и аз! — скочи и тръгна към бокса. — Кавърмата трябва да е станала!
Когато остана сам, Асен затвори очи и се прекръсти. Не беше религиозен, поне не се отнасяше сериозно към бога, но си отваряше вратичка, ако случайно има такъв.
Адриана поднесе кавърмата, вино от запасите на Акела, салата с настъргано сирене. Асен нямаше нито вкус, нито апетит, но се насили и поиска още. След вечерята се преместиха на масата пред балконската врата и пиха уиски, загледани в оскъдното осветление на площад „Семинария“. Видяха залеза на луната, затварянето на „Баядерка“, смяната на постовия милиционер. Бе единадесет и половина, когато Адриана стана и отиде в спалнята. Асен остана сам. Пред него беше празната бутилка, препълнен с угарки пепелник, изстинало, недопито кафе. Продължи да се взира в нощта, трескаво напрегнал полупияния си поглед. Беше дванадесет и половина, когато свали сакото, разхлаби възела на връзката и влезе в спалнята. През дифузното осветление на светла нощ видя Адриана легнала по гръб, без обувки и с пепелник, отсичащ ъгъла на деколтето.
Васил Каров пристигна в Созопол с три дни закъснение. Притичвайки в дъжда, се добраха до администрацията, платиха бунгалото, курортната му такса и отидоха под навеса на ресторанта.
— Ще полудея — каза Асен. — Ревнувам Адриана от съня й, от всичко, което не мога да видя. Ако ми се мерне Акела, ще го удуша като куче, а се изприщвам, като си помисля какви мръсотии ще ми направи!
— Луд си, да мислиш за Акела!
— Не го познаваш! — Асен се вгледа в лицето му, очакващ да открие съчувствие. Отказа се.
Васил Каров живееше като непорочно бебе и нямаше представа какви игри се разиграват в административните кръгове. Изпита нужда вместо него в този момент да бъде Борис Попов, Ивайло или някой друг, но чужд на илюзиите и със здраво чувство за реалност.
— Порадвай се на наглостта си! — каза Васил. — Не оставяй впечатление, че се боиш от Акела. Прати го по дяволите!
— Какво ще стане с мен, когато Акела ми пресече пътя в художествения съвет? Няма да потвърдят проекта за сградите, ще внуши на инвеститора да ме задраска в списъка… Няма ли да бъде Адриана първата, която ще ме напусне?
— Ако те напусне, значи не е била жена, която заслужава риска!
Близо половин час гледаха дъжда, без да разменят дума. Преди появяването на Васил като че ли можеше да напусне реалния свят, да се затвори в бунгалото с Адриана и да изключи „дразнителите“. Сега се дразнеше от всичко. Под краката му скърцаше пясък, на дълъг синджир, изпънат като ластик на прашка, кучето на пазача, млад вълк с червеникава козина, лаеше срещу всеки минаващ по пътеката между бунгалата и ресторанта, на грамофона се въртяха гръцки песни и съпровод на китара, дъждът не спираше и Асен чувствуваше вдигнатата кожа на слепоочията си, нервни тръпки по протежение на гръбначния стълб и полагаше усилия да не се поддаде на настроението си.
Адриана ги завари пияни. Същата вечер Асен обяви брака и покани Васил за кум. Оставиха на него грижата за партньорка.
Курортът започваше да се засилва. Васил и Асен научиха Адриана да плува. Адриана приготвяше кафето сутрин и в часа следобед, Асен вадеше миди и ходеше на пазар, докато Васил бродеше син от студ, около Кефалония за две-три платерини на ден. Вечер ядяха риба, пиеха созополски памид или слизаха в казиното на пристанището. Времето течеше. Васил прекара една седмица със Зоя Хубалкова, жена на един инженер от Братислава, весела и буйна словачка, която не се посвени да направи истерична сцена, когато „Емона“ ги отнасяше от Созопол. След нея се появиха Ана Австрийска, къдраво момиче с черни очи, наречена Австрийска от нетърпящия еднообразието Каров, Роза Велева — Морската болест, луда за панаири и циркове, момиче, способно да прекара цял ден на стрелбището. Васил я остави едва след като го принуди да повръща на въртящите се столчета. Без прякор остана единствено Лилда.
Лилда се появи около палатките по бикини, с тъмни очила и боса. Под ластика на гащетата й се подаваше кутия цигари, в ръцете й — малко кадифено портмоне. Не отказа поканата за обяд, но вечерта се появи с ослепителен грим в опел — рекорд, смайваща и царствена. На другия ден Васил не дойде нито на кафе, нито на обяд в ресторанта. Едва надвечер пиратската му мутра се появи зад бунгалото. По нищо не личеше, че с него е станало нещо, но когато ги поведе към шосето, Лилда ги чакаше в опела, прегърна Адриана и каза: