— Къде беше? — попита той.
— Направих къщата обитаема! — несвързано отговори Каров.
Отпи първата глътка тази вечер, огледа се. Без да се притеснява или да се чувства не на място сред тези хора, Каров си даде сметка, че би предпочел гостите му да бъдат поне два пъти по-малко. Подпрян на перваза на прозореца, загледан в танцуващия Антон, той изпи два екса един след друг. Трябваше да настигне гостите си. С чаша в ръце, Каров излезе на въздух. Под единственото дърво в градината видя онзи силует, който тръгна към изходната врата. Беше млада жена, вдигнала яката на къс кожух, с тънки обувки и найлонови чорапи, с цигара в уста и ръце, потънали дълбоко в джобовете.
— Защо не влезете вътре?
— Ще вляза — каза жената.
— Не сте облечена за дълги разходки.
— Много ми е студено!
— Ще настинете!
— Нека поседя още малко.
Момичето излезе в светлината и Каров разпозна една от актрисите, появила се тази вечер в някакъв комичен епизод.
— Ваша ли е тази къща?
— Да. Елате да ви я покажа отвътре.
— Обичам заградени дворове. Това е двор за деца. Когато бях малка, бях сигурна, че ще отгледам децата си в двор като вашия. Няма значение каква е къщата! И на много по-малка бих се радвала.
— Имате ли деца? — попита Каров.
— Не.
— Ако имахте, щях да ви дам къщата…
Каров се върна в хола. Гостите или танцуваха, или говореха на групи. Антон, единственият човек, когото познаваше, държеше някакво момиче за лицето и подпираше челото си в нейното. Каров се повъртя миг-два, никой не му обърна внимание, взе бутилката и се качи в ателието. Седна на тъмно, от коридора проникваше светлина и музика, чуваха се гласове, танци, смях… Някаква двойка се изкачи до втория етаж, влезе в една от спалните и превъртя ключа. Каров беше започнал да се дразни и се готвеше да слезе долу, когато отново чу стъпки. Стъпките се изкачиха на втория етаж, отвориха една след друга незаключените врати, запалиха лампите, не намериха никого, поколебаха се на площадката и продължиха към ателието. Беше сигурен, че Антон е тръгнал да го търси, когато от светлината изплува силуета на актрисата. Влезе все така с кожух, с ръце в джобовете.
— Защо се скрихте чак тук?
— Не обичам да участвам трезвен в пияна компания.
— Аз не съм пила нищо.
— Искате ли?
Момичето кимна свали кожуха си, пусна го на пода и се свлече на колене върху него. Каров й подаде бутилката, стана, донесе чаша.
— Вие сте важна птица, нали? Ако се съди по къщата и пари не ви липсват. На мене тези неща ми правят впечатление. Наздраве!
— Наздраве! — Каров седна в грубия си буков стол.
— Никога не съм била на изложба. Нямам представа какъв художник сте. Това обижда ли ви?
— Не.
— И да ви обижда нищо не може да се направи. Дори да ви излъжа не мога. Васил Каров? Не, никога не съм чувал името Ви. Антон разказваше, че сте имал голям успех в Швеция?
— Швейцария.
— Все едно. Вярно ли е?
— Не отидох да видя как върви изложбата.
Момичето втренчи очите си в него.
— Вие май не сте маниак? Знаехте ли, че ще ви потърся?
— Не.
— Лъжете! Защо не заключихте вратата?
— Мислех да сляза долу.
— В една от стаите правят любов!
— Чух ги като се качваха.
— Нейният мъж е между гостите.
— Не искам да знам кой е.
— Защо?
— Не бих се чувствал добре. Искате ли да слезем?
— Не искам да сляза, не искам да гледам картините ви, нито да разглеждам вилата. Няма да легна с вас… никога!
— Не си спомням да съм ви го предложил — Каров се усмихна и това не убегна от погледа й.
— Не сте… още! Но може да решите да го направите. Сам ли живеете?
— Да.
— Скучно ли ви е?
— Липсват жени, но свиквам… хората живеят с години в затвори и болници.
— Онанират!
— Може би…
— Сега имате ли нужда от жена? Долу има достатъчно… Искате ли?
— Ако закъсам, ще ви се обадя.
— Не се стеснявайте. Нищо не ми струва.
Каров се усмихна за втори път.
— Защо се смеете?
— Отдавна не бях срещал услужлива жена.
— Нали? — сега и момичето се усмихна. — Гавра за гавра. Преди половин час се готвехте да ми отстъпите къщата. Вашата гавра беше доста по-груба, още повече…
— Още повече? — попита Каров, след като се увери, че няма да продължи сама.